Рейко запали цигара. Вятърът бе утихнал. Димът се издигна право нагоре и изчезна в мрака на нощта. Едва тогава разбрах, че небето е осеяно със звезди.
— Нещо случи ли се? — попитах.
— Да — отвърна тя, — нещо много странно, сякаш ми бе заложен капан. Дори сега ме побиват тръпки — само като се сетя. Рейко разтърка едното си слепоочие със свободната си ръка. — Но извини ме, че те карам да слушаш всички тези неща за мен. Ти си тук, за да се видиш с Наоко, а не да слушаш моята история.
— Но на мен всъщност ми харесва да я слушам — казах. — Ако нямаш нищо против, бих искал да чуя останалото.
— Добре — поде Рейко, — когато нашата дъщеря постъпи в детската градина, аз отново започнах малко по малко да свиря. Само за себе си, за никого другиго. Започнах с кратки произведения на Бах, Моцарт, Скарлати. Разбира се, след толкова продължителен период без упражнения усетът ми за музиката не се възвърна веднага. И пръстите ми не се движеха както някога. Но бях копняла пак да свиря на пианото. С ръце върху клавишите, си дадох сметка колко обичах музиката и как бях жадувала за нея. Чудесно е да си способен да изпълняваш музика за себе си.
Както казах преди, свирех от четиригодишна, обаче ми мина през ума, че нито веднъж не бях свирила само за себе си. Винаги се бях опитвала да изкарам изпит, да упражнявам произведение или да правя впечатление на някого. Разбира се, това са все важни неща, щом искаш да овладееш някой инструмент. Но след определена възраст трябва да започнеш да свириш за себе си. Това е то музиката. Трябваше да отпадна от елитния клас и да минат трийсет и една години, преди най-сетне да го разбера. Изпращах детето на детска градина и бързах да свърша домакинската работа, сетне един-два часа свирех музиката, която обичах. Добре, нали?
Кимнах утвърдително.
— Но един ден у дома дойде жена от квартала, жена, която най-малкото познавах достатъчно добре, за да я поздравя на улицата, и ме помоли да давам уроци по пиано на дъщеря й. Не познавах дъщерята, макар и да живеехме в един и същ квартал, жилищата ни бяха все пак доста далеч едно от друго — но според госпожата дъщеря й често минавала покрай моя дом и обичала да ме слуша как свиря. Освен това ме била видяла някога и сега не оставяла майка си на мира да ме предума да й преподавам уроци. Била втори курс в гимназията и била ходила на уроци при доста хора, но, кой знае, защо нещата не се развили добре и сега тя нямала учител.
Отхвърлих молбата. От няколко години не бях свирила и макар да имаше може би смисъл да поема начинаеща ученичка, не ми беше възможно да се ангажирам с дете, взимало уроци в продължение на много години. Освен това бях твърде заета със собственото си дете. Но все пак не казах на жената, че никой няма да се занимава с ученик, който постоянно сменя учителите си. И тогава тя ме помоли поне да й направя услуга да се срещна веднъж с дъщеря й. Беше доста нахакана госпожа и аз разбрах, че няма лесно да се отърва от нея, затова се съгласих — но само да се срещна с момичето. След три дена то дойде само в дома ми. Беше същински ангел, с чиста, свежа, ясна красота. Никога не бях — и не съм — виждала такова красиво момиче. Имаше дълга лъскава коса, черна като абанос, бе стройна, с изящни ръце и крака, светли очи и нежна малка уста, която изглеждаше като нарисувана. Когато я видях за първи път, се смаях, беше толкова красива. Сядайки на кушетката ми, тя превърна всекидневната в разкошен салон. Беше болезнено да гледаш право в нея: трябваше да присвия очи. Значи това бе тя. И сега мога да си я представя ясно.
Рейко притвори очи, сякаш наистина си представяше момичето.
— Пихме кафе и разговаряхме цял час за какво ли не: за музика, за нейното училище, просто за всичко. Веднага разбрах, че е умница. Знаеше как да води разговор: имаше мнение по всички въпроси и природна дарба да очарова човека. Стряскаща при това. Какво бе онова, което я правеше такава, не можех да кажа. Просто ме порази изумителната й интелигентност. Но в нейно присъствие губех всяка способност за преценка, ако имах такава. Тя беше толкова млада и красива, че се почувствах объркана до степен да гледам на себе се като на нищожество, едно непълноценно човешко същество, способно само на отрицателни мисли, поради собственото си изкривено и опорочено съзнание.
Рейко поклати няколко пъти глава.
— Ако бях на нейно място, ако бях толкова хубава и умна, щях да съм по-обикновено човешко същество. Какво повече би могъл да искаш, щом си толкова интелигентен и красив? Защо е нужно да измъчваш по-несъвършените от теб и да ги презираш, щом всички толкова те обичат? Каква може да е причината да постъпваш така?