— Тя ти е сторила нещо ужасно?
— Ще кажа само, че момичето бе патологична лъжкиня. Чисто и просто беше болна. Измисляше си какво ли не. И макар че съчиняваше историите си, накрая сама започваше да си вярва. И така нагласяваше фактите, че да съответстват на нейната история. Имаше толкова пъргав ум, че можеше винаги да е на крачка пред теб и да мисли за неща, които обикновено изглеждат странни. Никога не би ти минало през ума, че лъже. Преди всичко никой не би допуснал, че такова хубаво момиче ще лъже за най-обикновени неща. Аз определено не се усъмних. За шест месеца тя ми наговори купища лъжи, без да открия дори лек намек, че има нещо смущаващо. Лъжеше за всичко, а аз изобщо не се усъмних. Знам, че звучи абсурдно.
— За какво лъжеше?
— Като казах всичко, имах предвид всичко. — Рейко се засмя саркастично. — Когато хората изрекат лъжа, налага се да измислят куп лъжи, които да я съпътстват. Нарича се митомания. Когато обикновеният митоманиак лъже, лъжите му обикновено са наивни и повечето хора го забелязват. Но не и в случая с това момиче. За да се защити, тя изричаше опасни лъжи, без да й мигне окото. Служеше си с всичко, което можеше да й свърши работа. И лъжеше повече или по-малко, в зависимост от това, с кого разговаря. Майка си или приятелите си, които веднага щяха да разберат, тя почти никога не лъжеше, или ако й се налагаше да излъже, беше много, наистина много предпазлива да изрича лъжи, които няма да бъдат разкрити. Или ако се разкриеха, намираше някакво оправдание или молеше за извинение сърцераздирателно и със сълзи, които се лееха от красивите й очи. И никой не можеше да й се разсърди.
Все още не знам защо избра мен. Дали бях поредната й жертва или спасение? Просто не знам. Разбира се, сега това едва ли има значение. Всичко е минало. И аз съм това, което съм.
Последва кратко мълчание.
— Тя повтори онова, което ми бе казала майка й — че била трогната, когато ме чула да свиря, като минавала покрай дома ми. Освен това ме била виждала няколко пъти на улицата и започнала да ме боготвори. Наистина използва тази дума: да ме боготвори. Това ме накара да се изчервя. Да бъдеш „боготворена“ от толкова красиво момиче! Все пак не смятам, че бе абсолютна лъжа. Разбира се, вече бях навлязла в трийсетте и въобще не можех да се меря с нея по хубост и блясък, а и нямах изключителен талант, но у мен сигурно имаше нещо, което я привличаше, нещо, което, предполагам, й липсваше. Тъкмо то сигурно бе събудило интереса й към мен. Сега, като гледам назад, си мисля, че така си и беше. Не се хваля.
— Да, струва ми се, че разбирам какво имаш предвид.
— Бе донесла ноти и попита дали може да ми посвири. Аз й позволих. Беше Бах. Изпълнението й бе… интересно. Или може би особено? Просто не бе обичайно. Разбира се, не, не гладко. Тя не посещаваше професионална школа и бе вземала уроци нередовно; до голяма степен бе самоука. Техниката й бе несъвършена. Веднага щяха да я отхвърлят, ако се явеше на прослушване в някоя музикална школа. Но изпълнението й въздействаше. Деветдесет процента беше просто ужасно, но останалите десет бяха сносни — тя постигна звученето и това бе музика. И то Бах! Така че ме заинтригува. Поисках да разбера какво представлява всъщност.
Излишно е да казвам, че по света има много деца, които могат да свирят Бах доста по-добре от нея. Двайсет пъти по-добре. Но повечето от изпълненията им нямаше да събудят никакъв интерес. Биха били кухи, празни. Техниката на това момиче беше лоша, но тя притежаваше онова мъничко нещо, което можеше да привлича вниманието на хората — или поне моето внимание — към нейното изпълнение. Ето защо реших, че може да си струва труда да я обучавам. Разбира се, да я подготвя дотолкова, че да стане професионалистка, беше изключено. Но смятах, че не е невъзможно да я превърна в щастлива пианистка, каквато бях аз тогава — и все още съм, — в човек, който с удоволствие свири за себе си. Ала това се оказа напразна надежда. Тя не беше от онези, които ще се заловят да вършат нещо само за себе си. Това бе едно дете, което си правеше тънки сметки да си послужи с всички възможни средства, за да прави впечатление на другите. Тя знаеше точно какво трябва да стори, за да накара хората да й се възхищават и да я възхваляват. Знаеше точно какво изпълнение би ми допаднало. Беше пресметнала всичко. И влагаше всичко от себе си, когато изпълняваше нееднократно най-значимите за мен пасажи. Виждам я да го прави.