Все пак, дори сега, след като всичко това ми е ясно, смятам, че изпълнението й бе забележително и че бих усетила същите студени тръпки по гърба си, ако можех пак да го чуя. Бих усетила същото, въпреки че знаех всичко за нейните недостатъци, за нейното лукавство и за лъжите й. Виждаш ли какви неща стават по света?
Рейко прочисти с леко покашляне гърлото си и ненадейно прекъсна разказа си.
— И какво, прие ли я за ученичка? — попитах.
— Разбира се. По един урок седмично. Всяка събота сутрин. Съботата й беше свободен ден. Не пропусна нито един урок, никога не закъсня, беше образцова ученичка. Винаги се подготвяше за уроците си. След всеки урок похапвахме кейк и си бъбрехме приятелски.
Точно тогава Рейко погледна часовника си, сякаш внезапно се сети за нещо.
— Не смяташ ли, че трябва да се връщаме? Малко съм притеснена за Наоко. Нали не си я забравил?
— Разбира се, че не съм — засмях се. — Просто историята ти ме погълна.
— Ако искаш да чуеш останалото, ще ти го разкажа утре. Това е дълга история — твърде дълга, за да може да се разкаже на един път.
— Ти си същинска Шехерезада.
— Знам — рече тя и сля смеха си с моя. — Никога няма да си заминеш за Токио.
Върнахме се обратно по същата пътека през гората. Свещите бяха угасени, а осветлението във всекидневната — изключено. Вратата на спалнята бе отворена и лампата на нощното шкафче бе включена, а бледата й светлина достигаше до всекидневната. Наоко седеше сама на канапето в мрака. Беше облякла широка синя нощница с яка, пристегната около врата й, и бе седнала с подвити крака. Рейко се приближи към нея и постави ръка върху главата й.
— Добре ли си вече?
— Добре съм. Съжалявам — отвърна съвсем тихо Наоко. След това се обърна към мен и повтори извинението си.
— Сигурно те изплаших.
— Малко — казах с усмивка.
— Ела при мен — рече тя.
Когато седнах до нея, Наоко се наведе към мен и лицето й почти докосна ухото ми, сякаш тя се канеше да сподели с мен някаква тайна. После ме целуна нежно по ухото.
— Извинявай — повтори сподавено, този път направо в ухото ми. После се дръпна от мен — Понякога толкова се обърквам, че не знам какво става.
— На мен ми се случва постоянно — казах.
Наоко се усмихна и ме погледна.
— Ако нямаш нищо против — рекох, — бих искал да ми разкажеш повече за себе си. За живота ти тук. За всекидневните ти занимания. За хората, с които се срещаш.
И тя заговори с кратки, но съвсем ясни изречения. Ставане в шест сутринта. Закуска в стаята. Почистване на курника. После обикновена земеделска работа — грижела се за зеленчуците. Преди или след обяд имала или едночасов разговор със своя лекар, или групова дискусия. Следобед можела да избира измежду курсове, които й били интересни, работа на открито или спорт. Посещавала няколко курса: по френски език, плетене, пиано, древна история.
— Рейко ми преподава уроци по пиано. Тя преподава и китара. Всички сме поред ученици или учители. Някой, който говори свободно френски, изнася уроци, а друг, запознат с обществените науки, преподава история, трети, на когото се удава плетенето, преподава това. Имаме доста забележително училище. За съжаление нямам какво да преподавам.
— Аз също — рекох.
— В тукашните си занимания влагам много повече енергия, отколкото преди време в колежа. Работя упорито и това ми доставя удоволствие — и то голямо.
— Какво правиш след вечеря?
— Разговарям с Рейко, чета, слушам грамофонни плочи, ходя по другите стаи и играем разни игри, такива неща.
— Аз се упражнявам на китарата и пиша автобиографията си — каза Рейко.
— Автобиография ли?
— Шегувам се — засмя се тя. — Лягаме си към десет часа. Много здравословен начин на живот, не мислиш ли? Спим като бебета.
Погледнах часовника си. Беше девет без нещо.
— Предполагам, че скоро ще ви се доспи.
— Няма проблеми. Днес можем да останем до по-късно — рече Наоко. — Не съм те виждала толкова отдавна, искам още да си говорим. Хайде говори.
— Когато ме оставихте сам тук, съвсем неочаквано започнах да мисля за миналото — казах аз. — Спомняш ли си, когато двамата с Кидзуки ти дойдохме на свиждане в болницата? Онази на морския бряг. Мисля, че бяхме втора година в гимназията.
— Когато ми направиха операция на гръдния кош — рече Наоко с усмивка. — Разбира се, че си спомням. Двамата с него дойдохте на мотоциклет. Ти ми донесе кутия шоколадови бонбони и всичките се бяха разтопили. Беше толкова трудно да ги изяде човек! Не знам, струва ми се, че това се е случило много отдавна.