— Да, наистина. Мисля, че тогава ти пишеше стихотворение. Едно такова дълго.
— Всички момичета на тази възраст пишат стихотворения — изкиска се Наоко. — Защо така изведнъж си спомни за това?
— И аз се чудя. Ароматът на морския вятър, олеандрите — докато се усетя, те просто ме опияниха. Кидзуки много пъти ли ти идва на свиждане в болницата?
— Не! Впоследствие имахме голяма разправия затова. Той дойде веднъж, после дойдохте двамата, и толкоз. Беше невъзможен. А първия път не го свърташе на едно място и стоя само десетина минути. Донесе ми няколко портокала, мънка разни глупости, които не можах да разбера, обели ми един портокал, побъбри още малко и си тръгна. Каза, че не можел да понася болници. — Наоко се засмя. — Остана дете по отношение на тези неща. Че кой харесва болниците, а? Та нали затова хората ходят на посещение в тях — за да накарат болните да се почувстват по-добре, да ги окуражат и прочие. Обаче Кидзуки просто не разбра това.
— Все пак, когато двамата ти дойдохме на свиждане, той не беше толкова лош. Просто си беше такъв по природа.
— Защото ти беше с него — каза Наоко. — Пред теб той винаги беше такъв. Опитваше се да прикрие недостатъците си. Сигурна съм, че много държеше на теб. Считаше за важно да го виждаш само откъм най-добрата му страна. Но не беше такъв с мен. Просто преставаше да се самонаблюдава. Можеше да бъде наистина в лошо настроение. В един момент бърбори безспир и след това изпада в депресия. Това се случваше непрекъснато. Такъв си беше от малък. Но не преставаше упорито да се опитва да се промени, да се поправи.
Наоко кръстоса крака на канапето.
— Стараеше се, но това не помагаше и той наистина ставаше гневен и тъжен. У него имаше много доброта и красота, но така и не можа да намери сигурността, от която се нуждаеше. „Трябва да направя това, трябва да променя онова“ — мислеше непрекъснато, чак до края. Бедният Кидзуки!
— Все пак — рекох аз, — ако е вярно, че винаги се е старал да ми показва най-добрата си страна, бих казал, че успя. Най-добрата му страна бе всичко, което можах да видя.
Наоко се усмихна.
— Щеше да се развълнува, ако можеше да те чуе. Ти беше единственият му приятел.
— И Кидзуки беше моят единствен приятел — отвърнах. — Никога не е имало човек, когото наистина да мога да нарека приятел, преди или след него.
— Затова обичах да съм с двама ви. Тогава и аз виждах само най-добрата му страна. Можех да се отпусна и да престана да се притеснявам. Тези бяха любимите ми моменти. Не знам ти какво усещаше.
— Аз обикновено се безпокоях какво ти мислиш — казах и поклатих глава.
— Проблемът беше, че подобно нещо не можеше да продължи вечно — рече Наоко. — Такива идеални малки компании не се запазват задълго. Кидзуки го знаеше, знаех го и аз, а и ти също. Права ли съм?
Кимнах в знак на съгласие.
— Но честно казано — продължи Наоко, — обичах и неговата слаба страна. Обичах я колкото добрата. У него нямаше абсолютно нищо зло и подло. Беше слабохарактерен: това е всичко. Опитах се да му го кажа, но той не ми повярва. Винаги ми казваше, че така ми се струвало, защото сме заедно от много отдавна. Познавах го доста добре: не бих могла да посоча разликата между силните страни и недостатъците му, те бяха еднакви за мен. Въпреки всичко той не можа да промени мнението ми за него. Продължих да го обичам по същия начин и никога не се интересувах от другиго.
Наоко ме погледна с тъжна усмивка.
— Нашата приятелска връзка беше наистина необичайна. Сякаш телата ни бяха свързани. Ако се случеше да сме разделени, някаква особена гравитационна сила пак ни притегляше един към друг. Изглеждаше съвсем естествено, когато станахме приятели. Нищо не ни се налагаше да обсъждаме или да решаваме. Започнахме да се целуваме на дванайсет и да се натискаме на тринайсет. Ходех при него или той идваше при мен и аз му го правех с ръце. Никога не ми мина през ума, че сме преждевременно развити. Просто го правехме като нещо съвсем естествено. Ако той искаше да поиграе с гърдите или вагината ми, аз нямах нищо против, или ако искаше да се облекчи, бях съгласна да му помогна и тогава. Сигурна съм, че и двамата щяхме да се шокираме, ако някой ни бе обвинил, че вършим нещо нередно. Тъй като не вършехме нищо нередно. Просто правехме онова, което трябваше. Винаги си бяхме показвали един на друг всяка част от телата си. Сякаш ни бяха почти общи. Въпреки това известно време поне се уверявахме взаимно, че няма да отидем по-далеч от онова, което бях позволила. Бояхме се да не забременея и по онова време почти не знаехме как да се предпазваме… Във всеки случай Кидзуки и аз пораснахме заедно, ръка за ръка, като неразделна двойка. Почти не усещахме гнета на пола или терзанието от внезапното укрепване на егото, което изпитват нормалните деца, щом навлязат в пубертета. Бяхме напълно отворени към секса, а колкото до егото, не го осъзнавахме ясно. Разбираш ли какво искам да кажа?