Тя разкри голотата си пред мен за може би пет минути, а после се загърна пак в нощницата си и я закопча от горе до долу. След като и последното копче бе закопчано, тя стана и тръгна тихо към спалнята, отвори безшумно вратата и се изгуби вътре.
Аз останах неподвижен доста време, докато ми хрумна да стана от леглото. Намерих часовника си там, където беше паднал на пода, и го обърнах към лунната светлина. Бе четири без двайсет. Отидох в кухнята и изпих няколко чаши вода, след което отново се изтегнах на леглото, ала сънят дойде чак когато светлината на утрото проникна във всяко кътче на стаята, разсейвайки всички следи от бледата лунна светлина. Канех се да заспя, когато Рейко дойде и като ме плесна по бузата, извика: „Съмна се! Съмна се!“
Докато Рейко оправяше канапето ми, Наоко отиде в кухнята и се залови да приготви закуска. Тя ми се усмихна и каза: „Добро утро“. „Добро утро“, отвърнах. Стоях и я гледах как сложи да вари вода и наряза хляб, тананикайки си през цялото време, но не можах да усетя нищо в държането й, което да загатва, че снощи ми бе показала голото си тяло.
— Очите ти са зачервени — рече ми, докато наливаше кафето. — Добре ли си?
— Събудих се посред нощ и не можах пак да заспя.
— Сигурна съм, че хъркахме — каза Рейко.
— Никак даже — рекох аз.
— Аа, добре — каза Наоко.
— Просто се опитва да бъде учтив — подхвърли Рейко, прозявайки се.
Отначало си помислих, че Наоко е смутена или се преструва заради Рейко, но поведението й не се промени, когато Рейко излезе за момент от стаята с ведър поглед, както обикновено.
— Как спа? — попитах Наоко.
— Като пън — отвърна тя съвсем непринудено. Носеше обикновена шнола без украса.
Не знаех как да го разбирам и продължих да се чувствам така, докато закусвахме. Докато си мажех филията с масло или белех яйце, поглеждах бегло през масата към Наоко в търсене на някакъв знак.
— Защо непрекъснато ме гледаш така? — попита тя с усмивка.
— Мисля, че е влюбен — подхвърли Рейко.
— Влюбен ли си? — попита ме Наоко.
— Може би — рекох и на свой ред й се усмихнах.
Двете взеха да се шегуват за моя сметка и аз се отказах от опитите си да разбера какво се беше случило през нощта и се съсредоточих върху хляба и кафето си.
След закуската Рейко и Наоко казаха, че възнамеряват да нахранят птиците в курника. Предложих помощта си. Те се преоблякоха с джинси и работни престилки и си обуха бели гумени ботуши. Курникът се намираше в един малък парк зад тенискортовете и в него имаше всякакви птици — от ярки и гълъби до пауни и папагали — и бе обграден с цветни лехи, храсти и пейки. Двама мъже около четирийсетте, явно също пациенти на санаториума, събираха нападалите по пътеките листа. Жените се приближиха към тях да им кажат „добро утро“ и Рейко ги разсмя с някаква шега. Космоси цъфтяха в цветните лехи, а храстите бяха необикновено добре поддържани. Като зърнаха Рейко, птиците започнаха да цвърчат и да хвърчат насам-натам в кафеза.
Жените влязоха в бараката до кафеза и излязоха с чувал, пълен с фураж, и с един градински маркуч. Наоко завинти маркуча за един кран и пусна водата. Като внимаваха птиците да не излетят, двете се пъхнаха в кафеза, Наоко отмиваше с маркуча нечистотиите, а Рейко търкаше пода с твърда четка. Пръските искряха в ослепителния блясък на утринното слънце. Пауните махаха с криле из кафеза, за да не бъдат изпръскани. Една пуйка вдигна глава и ме погледна намръщено като някой своенравен старец, а един папагал на пръта горе изкрещя пронизително своето недоволство и удари криле. Рейко измяука на папагала, който се прокрадна към другия ъгъл, ала скоро извика: „Благодаря! Луд! Скапаняк такъв!“
— Чудя се, кой го научи на тези приказки? — каза Наоко с въздишка.
— Не аз — отвърна Рейко. — Никога не бих сторила такова нещо. — Тя отново взе да мяука и папагалът млъкна. После обясни през смях: — Това мъжкарче веднъж има свада с една котка. Сега ужасно го е страх от котки.