След като почистиха, двете сложиха на земята сечивата си и започнаха да пълнят хранилките. Като прецапа през локвите на пода, пуйката се втурна към кутията с храната и заби глава в нея, твърде заета с ядене, за да се обезпокои от ударите на Наоко по опашката й.
— Всяка сутрин ли правиш това? — попитах Наоко.
— Всяка сутрин! — каза тя. — Обикновено дават тази работа на новодошли жени, защото е лесна. Като да гледаш зайци, нали?
— Да — рекох. Заешкият кафез беше зад курника. Вътре имаше около десет заека, които спяха върху сламата. Наоко смете изпражненията им, сложи фураж в хранилките, после взе едно от малките и го отърка о бузата си.
— Не е ли съкровище? — прехласна се тя. Даде ми го да го подържа. Топлата малка топчица от козина се сви от страх в ръцете ми, мърдайки носле.
— Не се безпокой, той няма да те нарани — каза тя на зайчето, като почука с пръст главичката му и ми се усмихна. Бе толкова лъчезарна усмивка, без следа от сянка, че аз не можех да не се усмихна в себе си. Ами Наоко снощи? — запитах се. Знаех със сигурност, че това беше истинската Наоко, а не някакъв сън: тя несъмнено бе свалила дрехите си и ми бе показала голото си тяло.
Рейко си подсвиркваше чудесна интерпретация на „Славната Мери“, тъпчеше найлонова торба с боклуците, а накрая върза отвора й. Аз им помогнах да пренесат инвентара и чувала с фуража до бараката.
— Утрото ми е любимото време от деня — рече Наоко. — Сякаш всичко започва отново. Към обед ставам тъжна и не ми е никак приятно, когато слънцето залязва. Живея със същите усещания ден след ден.
— И докато живеете с тези усещания, вие, младите, остарявате също като мен — каза Рейко с усмивка. — Мислиш си, че е утро или нощ и следващото нещо, което разбираш, е, че си вече стар.
— Но ти обичаш да остаряваш — рече Наоко.
— Всъщност не — каза Рейко. — Но определено не бих желала пак да съм млада.
— Защо не? — попитах.
— Защото е толкова досадно! — отвърна тя. После хвърли метлата си вътре и затвори вратата на бараката, подсвирквайки си през цялото време „Славната Мери“.
Като се върнахме в жилището, жените смениха гумените ботуши с кецове и казаха, че отиват до стопанството. Рейко предложи да остана да почета някоя книга или нещо подобно, тъй като работата не била забавна за гледане и те щели да я вършат в група.
— И докато чакаш, можеш да изпереш купчината мръсно бельо, което оставихме до мивката — добави тя.
— Шегуваш се — казах слисан.
— Разбира се, че се шегувам — засмя се тя. — Толкова си сладък. Нали е сладък, Наоко?
— Да, така е — отвърна Наоко, смеейки се заедно с нея.
— Ще поработя върху немския си — казах с въздишка.
— Да, напиши си домашното като добро момче — каза Рейко. — Ще се върнем преди обед.
Двете излязоха, кискайки се сподавено. Чух стъпките и гласовете на много хора, преминаващи покрай къщата.
Влязох в банята и отново измих лицето си, после взех назаем една нокторезачка и подрязах ноктите си. За баня, която ползваха две жени, предметите вътре бяха невероятно прости. С изключение на няколко прилежно подредени шишенца с почистващ крем, овлажнител за устни и крем против изгаряне, нямаше почти нищо, което можеше да се назове козметика. След като си подрязах ноктите, си направих малко кафе и го изпих на масата в кухнята с разтворен пред мен учебник по немски. Съблякох се по тениска в слънчевата кухня и тъкмо запаметявах усилено всички форми в една граматическа таблица, когато ме завладя странно усещане. Стори ме се, че огромно разстояние отделя неправилните немски глаголни форми от тази кухненска маса.
Двете жени се върнаха от стопанството в единайсет и половина, взеха поред душ и си облякоха чисти дрехи. Тримата отидохме в столовата на обяд, после се разходихме до портала. Този път в караулното помещение имаше дежурен. Той седеше на стола си и ядеше с апетит обяда си, който сигурно му бе донесен от столовата. От транзистора на рафта звучеше стара сантиментална поп мелодия. Щом се приближихме, пазачът ни махна с ръка с едно приветливо „Здрасти“ и ние отвърнахме на поздрава му.
Рейко му обясни, че възнамеряваме да се разходим извън парка и че ще се върнем след три часа.
— Чудесно — каза той. — Внимавайте с времето. И стойте настрана от шосето. Поройният дъжд направо го подрива. Но другаде няма проблеми.
Рейко записа своето име и това на Наоко заедно с датата и часа в един дневник на излизащите.