— Това е един приятел на Наоко — каза Рейко, представяйки ме.
— Здрасти — рече тя.
— Здрасти — отвърнах.
Докато трите жени си бъбреха, аз потупвах по врата кучето под масата. Бе здрав, жилав врат на стар пес. Когато почесах разрошената козина, кучето затвори очи и въздъхна от удоволствие.
— Как се казва? — попитах момичето.
— Пепе — отвърна тя.
— Хей, Пепе — извиках на кучето, но то не помръдна.
— Трудно чува — рече момичето. — Трябва да говориш високо, иначе не може да те чуе.
— Пепе! — извиках. Кучето отвори очи и показа с лай, че е разбрало.
— Няма нищо, Пепе — рече момичето. — Спи повече и ще живееш по-дълго — и той пак се строполи в краката ми.
Наоко и Рейко си поръчаха по чаша студено мляко, а аз поисках бира.
— Хайде да послушаме радио — каза Рейко. Момичето включи усилвател и избра станция на УКВ. „Кръв, пот и сълзи“ — пееше се в песента, която зазвуча.
Рейко изглеждаше доволна и сякаш казваше: „Ето за какво сме тук! Нямаме радио по стаите, затова ако не идвам от време на време тук, няма да знам какво става по света“.
— Тук ли нощуваш? — попитах момичето.
— Не! — засмя се тя. — Бих умряла от скука, ако прекарам нощта тук. Пастирът ме откарва до града и на сутринта пак ме връща — тя посочи към един камион, паркиран пред близкия пост на пастира.
— Скоро ти предстои отпуска, нали? — попита Рейко.
— Да, много скоро ще затворим заведението — рече момичето. Рейко й предложи една цигара и двете запушиха.
— Ще ми липсваш — каза Рейко.
— Ще се върна пак през май — рече момичето през смях.
Сякаш сметана потече от радиото с „Бяла стая“. След реклама последва „Панаирът в Скарбъро“.
— Харесвам я — каза Рейко, когато песента свърши.
— Аз гледах филма — обадих се.
— Кой участва?
— Дъстин Хофман.
— Не съм го чувала — каза тя и поклати леко глава. — Светът се променя с бясна скорост и аз не знам какво се случва.
Тя поиска китара от момичето.
— Разбира се — рече то, изключи радиото и извади една стара китара. Кучето вдигна глава и подуши инструмента.
— Не става за ядене каза Рейко с мнима строгост. Лек ветрец с мирис на трева премина през верандата. Планините се простираха пред нас — стръмни хребети, забучени в небето.
— Прилича на сцена от Мелодията — казах на Рейко, докато настройваше инструмента.
— Какво е това? — попита тя.
После подрънка на китарата в търсене на началния акорд на „Панаира в Скарбъро“. Това явно бе първият й опит с тази песен, но след няколко погрешни начални тонове започна да я свири без засечки. На третия път се справи чудесно и дори прибави няколко импровизации.
— Добър слух, а — подхвърли тя с намигане. — Обикновено мога да изсвиря почти всичко, ако го чуя три пъти.
Тананикайки си тихо мелодията, Рейко изпълни от начало до край „Панаира в Скарбъро“. Тримата й ръкопляскахме и тя отвърна със скромни поклони с глава.
— Едно време получавах повече аплодисменти за някой концерт на Моцарт — каза.
— Млякото ти ще е за сметка на заведението, ако изсвириш „Слънцето изгрява“ на Бийтълс — рече момичето.
Рейко кимна и се зае възторжено с песента. Не пееше с пълен глас, а при толкова пушене гласът й бе станал леко дрезгав, ала беше приятен, с истинско присъствие. Почти усетих, че слънцето като че пак изгрява, докато седях, слушах, пиех бира и гледах планините. Бе едно нежно, топло чувство.
Рейко върна китарата и поиска пак да пуснат радиото. После предложи двамата с Наоко да поскитаме за час из местността.
— Искам още малко да послушам радио и да си поприказвам с нея. Ако се върнете след три часа, ще бъде чудесно.
— Дали е редно да оставаме сами толкова дълго? — попитах.
— Е, да, всъщност против правилника е, но какво пък толкова. В края на краищата аз не съм придружителка на Наоко. Мога да се възползвам от почивка. А ти идваш чак от Токио и съм сигурна, че има куп неща, за които искаш да поговорите.
Междувременно Рейко запали още една цигара.
— Хайде да вървим — рече Наоко и се изправи.