Аз се отдръпнах леко.
— Така по-добре ли е?
— Благодаря.
— Знаеш ли? — казах аз.
— Какво?
— Искам да го направиш.
— Добре — рече тя с мила усмивка. Сетне разтвори ципа на панталона ми и взе в ръка втвърдения ми пенис.
— Топъл е — рече.
И започна да движи ръката си, но аз я спрях и разкопчах блузата й, после се присегнах да разкопчая сутиена й. Целунах нежните й розови зърна. Тя затвори очи и започна бавно да движи пръстите си.
— Много си добра в това — казах.
— Бъди добро момче и млъкни — рече Наоко.
След като свърших, я подържах в прегръдките си и отново я целунах. Наоко оправи сутиена и блузата си и затвори ципа ми.
— Сега по-лесно ли ще ти е да вървиш? — попита.
— На теб го дължа.
— Тогава, господинчо, ако ти понася, ще вървим ли малко по-бързо?
— Непременно.
Пресякохме ливадата, после една горичка и друга ливада. Наоко разказваше за покойната си сестра, обяснявайки, че макар да не е казала на никого за това, чувствала, че трябва да го сподели с мен.
— Беше с шест години по-голяма и двете бяхме съвсем различни по характер, но въпреки това бяхме много близки. Никога не сме се карали, нито веднъж дори. Така е. Разбира се, при такава голяма разлика нямаше за какво толкова да се караме.
Сестра й била едно от онези момичета, които са първенци във всичко — отличничка в университета, отлична спортистка, доста популярна, лидер, добра, откровена, момчетата я харесвали, учителите я обичали, стените в дома им били покрити с нейни грамоти. Във всяко държавно училище имало по някое момиче като нея.
— Не казвам това, защото ми е сестра, но тя никога не си позволи да се поглези или поне да стане фукла. Просто каквато и задача да й се възложеше, тя, естествено, я свършваше по-добре от всеки.
Като малка, реших да съм сладко глезено момиченце — Наоко усука стръкче трева, докато говореше. — Искам да кажа, че пораснах, чувайки всички да говорят колко била умна, добра спортистка, популярна. Разбира се, започнах да мисля, че не бих могла да й съпернича в нищо. Лицето ми не беше толкова красиво като нейното, затова, предполагам, родителите ми решиха да ме направят добро дете. От самото начало ме пратиха в онова училище. Обличаха ме в рокли от кадифе и блузи, украсени с много волани, обуваха ме с лачени обувки и ме водеха на уроци по пиано и балет. Това само направи сестра ми още по-луда по мен — бях нейната сладка сестричка. Тя ми правеше мили подаръчета, водеше ме навсякъде със себе си и ми помагаше да си напиша домашните. Дори ме вземаше на срещите си с момчета. Беше най-добрата по-голяма сестра на света.
Никой не разбра защо се самоуби. Също като с Кидзуки. Съвсем същото. И тя беше на седемнайсет години и с нищо не показа, че възнамерява да се самоубие. Дори не остави бележка. Наистина, съвсем същото е, не мислиш ли?
— Така изглежда.
— Всички казваха, че е много умна и че много чете. И тя четеше много. Имаше купища книги. Прочетох доста от тях след смъртта й и това бе толкова тъжно. По полетата имаше нейни бележки, цветя, притиснати между страниците, и писма от нейни приятели и всеки път, щом се натъкнех на нещо такова, се разплаквах. Плаках много.
Наоко млъкна за няколко секунди, навивайки отново на пръста си стръкче трева.
— Тя беше от хората, които винаги се справят сами. Никога не искаше съвет или помощ от когото и да било. Това, мисля, не беше гордост. Тя просто правеше онова, което й се струваше естествено. Родителите ми бяха свикнали и смятаха, че ако я оставят на спокойствие, с нея всичко ще е наред. Отивах при сестра си за съвет и тя винаги беше готова да ми го даде, но самата тя никога не се обърна за съвет към никого. Вършеше онова, което трябва да се свърши, сама. Никога не се гневеше и не изпадаше в лошо настроение. Всичко това е истина, не преувеличавам. Повечето момичета, когато са неразположени, стават кисели и си го изкарват на другите, но не и тя. Не изпадаше в лошо настроение, а ставаше много потисната. Може би веднъж на два-три месеца й се случваше следното: затваряше се в стаята си и не ставаше от леглото, не ходеше на училище, почти нищо не ядеше, изключваше осветлението и изпадаше в унес.
Обаче не беше в лошо настроение. Когато се прибирах от училище, тя ме викаше в стаята си, слагаше ме да седна близо до себе си и ме разпитваше как е минал денят ми. Аз й разказвах всичко до най-незначителните дреболии — на какви игри съм играла с приятелките си или какво е казал учителят, или какви оценки съм изкарала на тестовете, такива неща. Тя се спираше на всяка подробност, правеше коментари и даваше предложения, но още щом излезех — да играя например с някоя приятелка или да отида на урок по балет, — тя пак се унасяше. След два дена се съвземаше и отиваше на училище. Това продължи, не знам, може би четири години. Отначало родителите ми бяха притеснени и мисля, че се консултираха с лекар, но тъй като след два лена тя се чувстваше съвсем добре, те решиха, че ако я оставят на мира, това ще отшуми от само себе си. Беше толкова умно и спокойно момиче.