След смъртта й обаче чух родителите ми да си говорят за един по-малък брат на баща ми, който починал много отдавна. Той също бил много умен, но останал затворен вкъщи в продължение на четири години — от седемнайсетата до двайсет и първата си година. Един ден внезапно излязъл от къщи и скочил под влак. Баща ми каза: „Може би е наследствено — от моята страна“.
Докато Наоко говореше, пръстите й неволно разчепкаха свилата на ериантусова трева, разпръсквайки влакънцата й по вятъра. Когато стъбълцето се оголи напълно, тя го нави около пръстите си.
— Аз намерих сестра си мъртва — продължи тя. — Беше есен, бях в шести клас. През ноември. В един навъсен, дъждовен ден. По онова време сестра ми беше в последния клас на гимназията. Върнах се вкъщи от урок по пиано в шест и половина. Майка ми приготвяше вечерята. Каза ми да предам на сестра си, че вечерята е готова. Аз се качих на горния етаж, почуках на вратата и извиках: „Вечерята е готова“, но отговор не последва. Стаята й беше съвсем притихнала. Стори ми се странно, затова пак почуках, отворих вратата и надникнах вътре. Помислих си, че тя още спи. Но я нямаше в леглото. Стоеше до прозореца и гледаше навън, а вратът й бе наклонен на една страна. Сякаш разсъждаваше. В стаята бе тъмно, лампите бяха загасени и почти нищо не се виждаше. „Какво правиш? — рекох й. — Вечерята е готова.“ Тогава забелязах, че изглежда по-висока от обикновено. Какво става? — запитах се: беше толкова странно! На пръсти ли бе застанала. Или бе стъпила на нещо? Приближих се и тъкмо се канех да й проговоря отново, когато видях: от главата й нагоре имаше въже. То висеше право надолу от една греда на тавана — стори ми се, че беше удивително право, сякаш на това място някой бе теглил с линийка черта. Сестра ми беше с бяла блуза — да, една обикновена бяла блуза като тази — и със сива пола, а пръстите й сочеха надолу, като на балерина, но имаше разстояние от може би петнайсет-двайсет сантиметра между върховете на пръстите на краката й и пода. Забелязах всяка подробност. Загледах се в лицето й. Не можех да не го сторя. Помислих си: Трябва веднага да сляза долу и да кажа на майка ми. Трябва да изпищя. Но тялото ми не ми се подчини. То се движеше по своя воля, независимо от моята. Опитваше се да я свали от въжето, докато умът ми настояваше бързо да сляза долу. Разбира се, нямаше как едно малко момиче да има силата да направи такова нещо и затова просто останах там и гледах, без да виждам, в продължение на пет-шест минути, пълна пустота, сякаш нещо в мен бе умряло. Просто стоях така със сестра си на онова студено, мрачно място, докато майка ми дойде да види какво става.
Наоко поклати глава.
— След това три дни не можех да говоря. Просто лежах в леглото като мъртва, с широко отворени очи, и се взирах в пространството. Не знаех какво се случва — Наоко се притисна към ръката ми. — Нали ти писах в писмото си? Аз съм много по-увреден човек, отколкото смяташ. Болестта ми е много по-тежка, отколкото си мислиш — има далеч по-дълбоки корени. Затова искам да продължиш напред без мен, ако можеш. Не ме чакай. Ако искаш, спи с други момичета. Не позволявай на мислите за мен да те възпират. Просто прави каквото искаш. В противен случай в крайна сметка може да те повлека след себе си, а това е нещо, което не искам да се случи. Не искам да ти се меся в живота. Не искам да се меся в ничий живот. Както казах по-рано, искам да идваш да се виждаме от време на време и никога да не ме забравяш. Не желая нищо повече.
— Но това не е всичко, което аз искам — казах.
— Пропиляваш живота си, като се занимаваш с мен.
— Нищо не пропилявам.
— Но аз може никога да не се оправя. Вечно ли ще ме чакаш? Можеш ли да чакаш десет, двайсет години?
— Боиш се от толкова много неща — рекох. — Мрачните лоши сънища, властта на мъртвите. Трябва да ги забравиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, ако го сториш.
— Ако мога — каза Наоко и поклати глава.