— Ако успееш да се измъкнеш оттук, ще живееш ли с мен? — попитах. — Тогава аз ще те пазя от мрака и от лошите сънища. Тогава в тежки моменти аз вместо Рейко ще те прегръщам.
Наоко се притисна още по-силно към мен.
— Би било прекрасно — рече тя.
Върнахме се в кафенето малко преди три часа. Рейко четеше книга и слушаше по радиото втория концерт за пиано на Брамс. Имаше нещо прекрасно в изпълнението на музика на Брамс в края на тревиста ливада без жива душа наоколо, докъдето стигаше погледът. Рейко си подсвиркваше заедно с виолончелото в началото на третата част.
— Открит нужник и Бьом — обади се тя. — Аз съсипах тази грамофонна плоча доста отдавна. Буквално. Издрасках я, вслушвайки се във всеки звук. Изсмуках музиката от нея.
Наоко и аз поръчахме кафе.
— Много ли си приказвахте? — попита Рейко.
— Много — отвърна Наоко.
— Кажи ми всичко за неговия, ъъ, ти знаеш, хайде по-късно.
— Не правихме нищо такова — рече Наоко, изчервявайки се.
— Наистина ли? — попита Рейко. — Съвсем нищо?
— Нищо — казах аз.
— Брей каква досада! — рече тя с отегчено изражение.
— Ами да — казах, сръбвайки от кафето си.
Гледката в столовата беше същата като предния ден — настроението, гласовете, лицата. Само менюто бе друго. Оплешивяващият мъж в бяло, който вчера бе говорил за секрецията на стомашни сокове при състояние на безтегловност, се присъедини към масата на нас тримата и дълго говори за зависимостта между големината на мозъка и интелигентността. Докато ядяхме сандвичи с кюфтета от соя, чухме всичко за обема на мозъците на Бисмарк и Наполеон. Оплешивяващият измести чинията си и си послужи с химикалка и бележник, за да начертае схеми на мозъците. Начертаваше нещо, после заявяваше: „Не, не е точно така“ и започваше наново. И така няколко пъти. Когато свърши, прибра внимателно бележника в джоба на бялото си сако и пъхна химикалката в горния му джоб, където имаше общо три химикалки плюс моливи и една линийка. Докато се хранеше, повтори онова, което ми бе казал предния ден: „Зимите тук са приятни. Сигурно ще дойдете пак, когато настъпи зимата“. После излезе от столовата.
— Този човек лекар ли е, или пациент? — попитах Рейко.
— Ти как мислиш?
— Наистина не мога да кажа. Във всеки случай не изглежда съвсем нормален.
— Лекар е — рече Наоко. — Доктор Мията.
— Да — потвърди Рейко, — но аз съм сигурна, че е най-смахнатият тук.
— Господин Омура, портиерът, също е доста луд — обади се Наоко.
— Така е — каза Рейко, поклащайки глава, докато набождаше с вилица броколито в чинията си. — Прави безумна гимнастика всяка сутрин, крещейки безсмислици колкото му глас държи. А преди да дойдеш ти, Наоко, имаше едно момиче в управлението, госпожица Киношита, която се опита да се самоубие. Миналата година пък изгониха един санитар, Токушима, който имаше сериозен проблем с алкохола.
— Звучи така, сякаш пациенти и персонал могат да си разменят местата — отбелязах.
— Именно — отсече Рейко и размаха вилицата си във въздуха. — Струва ми се, че най-накрая започваш да разбираш как стоят нещата тук.
— И аз така мисля.
— Онова, което ни прави съвсем нормални — каза Рейко, — е убеждението, че не сме нормални.
Като се върнахме в жилището им, ние с Наоко играхме карти, а Рейко упражняваше Бах на китарата си.
— Утре по кое време си заминаваш? — попита тя, като прекъсна за малко и запали цигара.
— Веднага след закуска — отвърнах. — Автобусът пристига в девет и нещо. Така ще успея да се върна навреме за нощната си смяна утре.
— Жалко. Бих се радвала, ако можеше да останеш още.
— Заседя ли се твърде дълго, накрая, току-виж, съм заживял тук — рекох през смях.
— Навярно си прав — каза Рейко. Сетне тя се обърна към Наоко: — Ах, да, трябваше да отида у семейство Ока да взема малко грозде. Съвсем забравих.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита я Наоко.
— А дали ще ми позволиш да взема със себе си твоя млад г-н Ватанабе?
— Добре — отвърна Наоко.
— Чудесно. Хайде тогава двамцата да излезем за още една вечерна разходка — каза Рейко и ме хвана за ръка. — Вчера почти стигнахме там. Нека тази вечер да извървим целия път.
— Прекрасно — рече Наоко и се засмя сподавено. — Правете каквото искате.
Вечерният въздух бе хладен. Рейко носеше над шемизетата си светлосиня плетена жилетка и вървеше, пъхнала ръце в джобовете на джинсите си. Тя погледна към небето и подуши въздуха като куче. После заяви, че мирише на дъжд. Аз също се опитах да подуша, но не долових нищо. Вярно, че имаше много облаци, които скриваха луната.