— Останеш ли тук достатъчно дълго, можеш по мириса във въздуха доста точно да отгатваш какво ще е времето — обясни ми тя.
Навлязохме в гористата зона, където се намираха жилищата на хората от персонала. Рейко ме накара да изчакам, приближи се до входната врата на една къща и натисна звънеца. На вратата се появи жена — без съмнение стопанката на дома — и известно време двете с Рейко си бъбриха и кикотеха. После жената се скри вътре и се върна с голяма найлонова торба. Рейко й благодари и й пожела лека нощ, след това се върна на мястото, където аз стоях.
— Виж — рече тя и отвори торбата.
В нея имаше голямо количество грозде.
— Обичаш ли грозде?
— Да, разбира се.
Тя ми подаде най-горната чепка:
— Можеш спокойно да го ядеш. Измито е.
Продължихме пътя си, като ядяхме грозде и плюехме на земята ципите и семките. Зърната бяха свежи и много вкусни.
— От време на време давам уроци по пиано на тяхното момче, а те ми дават разни неща. Виното, което пихме, беше от тях. Понякога ги моля да ми купят това-онова от града.
— Бих искал да чуя останалата част от историята, която ми разказа вчера — помолих.
— Добре. Но ако продължаваме да се прибираме късно вкъщи, Наоко може да стане подозрителна.
— Готов съм да поема този риск.
— Добре тогава. Но искам да съм на завет. Тази вечер е малко хладно.
Стигнахме до тенис кортовете и тя пое наляво. Тръгнахме по тясно стълбище и излязохме на едно място с редица от складове. Рейко отвори вратата на най-близкия, влезе и запали лампата.
— Ела — рече ми. — Макар мястото да не е нищо особено. В склада имаше наредени на редове ски за скибягане, обувки и щеки, а на пода бяха струпани инструменти за чистене на сняг и чували с каменна сол.
— Идвах тук да свиря на китара, когато исках да остана сама. Приятно и уютно е, не мислиш ли?
Рейко седна върху чувалите с каменна сол и ме подкани да седна до нея. Така и направих.
— Тук не се проветрява добре, но имаш ли нещо против да запаля?
— Не, пуши си — рекох.
— Това е навик, от който явно не мога да се отуча — каза тя намръщена, но запали цигарата с явно удоволствие. Не са много хората, които се наслаждават като нея на тютюна. Аз ядях гроздето си, като внимателно откъсвах зърната едно по едно и хвърлях ципите и семките в тенекиена кутия, която служеше за кошче за отпадъци.
— И така, припомни ми докъде бяхме стигнали снощи.
— Била тъмна и бурна нощ и ти си се катерела по стръмна урва, за да задигнеш гнездото на птицата.
— Удивително е как можеш да се шегуваш с такава сериозна физиономия — каза Рейко. — Чакай да си спомня, мисля, че бях стигнала. Да, до уроците по пиано, които давах на момичето всяка събота сутрин.
— Така е.
— Да приемем, че хората по света могат да бъдат разделени в две групи — на такива, които умеят да преподават, и такива, които не умеят. Аз горе-долу спадам към първата група. Като млада, изобщо не мислех така и май не ми се искаше да повярвам, че мога да преподавам, но го осъзнах, когато на определена възраст стигнах до някакво самопознание. Добре се справям с преподаването. Наистина се справям добре.
— Сигурен съм, че е така.
— Имам много по-голямо търпение за другите, отколкото за себе си, и съм много по-добра да открия най-доброто у другите, отколкото у себе си. Просто съм си такава. Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По-добре да си качествена кибритена кутийка, отколкото некачествена клечка кибрит. Бих казала, че ясно осъзнах това, след като започнах да давам уроци на момичето. Като по-млада бях давала уроци на няколко други деца — нещо като странично занимание, без да смятам, че това ми е призванието. Едва когато се захванах да й преподавам, започнах да се възприемам по този начин. Затова уроците минаваха толкова добре.
Както казах вчера, момичето нямаше кой знае какви умения и не можеше и дума да става, че ще стане професионална музикантка, та затова не ми беше лесно да склоня да я взема за своя ученичка. Освен това тя посещаваше такова девическо училище, в което всеки със среден успех автоматично постъпваше в колеж. С други думи, не бе необходимо да си дава много зор, а и майка й бе напълно съгласна тя да не се престарава с уроците. Така че аз не я насилвах да върши музикални подвизи. Разбрах още първия път, че е момиче, което не можеш да заставиш да направи нещо против волята му, че е дете, което би било самата прелест и когато се съгласява, и когато категорично отказва да се подчини. Затова първото нещо, което сторих, беше да я оставя да изсвири някой откъс така, както иска — напълно самостоятелно. После изсвирвах същия откъс по разни начини и двете обсъждахме кой е по-добър или кой й харесва най-много. След това я карах пак да изсвири откъса и нейното изпълнение беше десет пъти по-добро от първия път. Тя сама разбираше кое е най-сполучливо и се стараеше да подражава.