Рейко направи кратка пауза и се загледа в горящия край на цигарата си. Аз продължих мълчаливо да ям грозде.
— Знам, че имам доста добър музикален слух, но тя беше по-добра от мен. Смятах, че това си е чисто прахосване на талант. Мислех си: „Ако бе направила първите си стъпки с добър учител и беше получила подходящата подготовка, щеше да е напреднала много повече!“ Обаче грешах. Тя не беше дете, способно да понесе подходящата подготовка. Просто има такива хора. Те са дарени с изумителен талант, ала не могат да положат усилие да го систематизират. И в края на краищата го прахосват напълно. Виждала съм такива хора. Отначало човек си мисли, че са изключителни. Например могат на прима виста да разчетат някой ужасно труден откъс и да го изпълнят невероятно добре. И ти се изумяваш. Мислиш си: „Не бих могъл да го направя и след милион години“. Но те стигат дотук и спират. Не могат да отидат по-далече. И защо? Защото не полагат нужното усилие. Защото нямат необходимата дисциплина. Защото са разглезени. Имат достатъчно талант, могат без особено усилие да свирят добре и още докато са малки, се намират хора да им казват колко са велики, така че упоритата работа им се струва пълна глупост. Те вземат някое произведение, върху което друго дете трябва да работи в продължение на три седмици, и се справят за половината време, а учителят си мисли, че са положили достатъчно усилия и им позволява да преминат към друго. Усвояват и него за половината време и продължават със следващото. Никога не разбират какво значи да бъдеш напердашен от учителя. Но цяла трагедия е, ако се запънат на някой важен за образа в творбата елемент. И с мен беше така, но за щастие имах много строг учител, така че се оправих.
Във всеки случай беше радост да я обучавам. Подобно на шофирането по магистрала с мощен състезателен автомобил, който реагира и на най-лекото докосване — може би понякога реагира дори прекалено бързо. Да умееш да работиш с такива деца, не значи да ги хвалиш прекалено. Толкова са свикнали на похвали, че те не означават нищо за тях. Трябва да си пестелив и разумен. И да не им налагаш нищо, а да ги оставиш сами да избират. Не бива и да им позволяваш да преминават бързо от едно на друго нещо, а ги накарай да спрат и да помислят. Само тогава ще постигнеш добри резултати.
Рейко пусна угарката на пода и я угаси с крак. После, сякаш за да се успокои си пое дълбоко дъх.
— След урока пиехме чай и си бъбрехме. Понякога й показвах някои джазови стилове на пианото — например това е Бъд Пауъл или това е Телониус Монк. Но обикновено тя говореше. А каква бъбрица беше! Можеше направо да те омая. Вчера, мисля, ти казах, че повечето от приказките й, бяха пълни измислици, но затова пък — интересни. Беше много наблюдателна, умееше да си служи с езика, беше остроумна и забавна. Знаеше как да те развълнува. Да, наистина, в това бе особено добра — да събужда емоциите на хората, да ги затрогва. Разбираше, че притежава такава способност. Опитваше се да си служи с нея колкото се може по-ловко и ефективно. Можеше да те накара да се чувстваш какъвто тя искаше — гневен или тъжен, състрадателен, разочарован или щастлив. Манипулираше чувствата на хората само за да изпробва собствената си власт. Аз, естествено, го разбрах по-късно. Но тогава нямах представа какво върши тя с мен.
Рейко поклати глава и изяде няколко зърна грозде.
— Беше болест — продължи тя. — Момичето беше болно. Беше като гнила ябълка, която разваля останалите. И никой не можеше да й помогне. Щеше да страда от тази болест до сетния си час. В този смисъл бе едно тъжно малко създание. Щеше да ми е жал за нея, ако не бях една от жертвите й. Щях аз да гледам на нея като на жертва.
Рейко хапна още малко грозде. Изглежда мислеше как ще е най-добре да продължи своята история.