— Е, във всеки случай в течение на шест месеца ми бе хубаво с нея. Понякога намирах, че някои нейни приказки са малко изненадващи или странни. Или тя говореше, а аз изпитвах пристъп на ужас, разбирайки, че омразата й към някой човек е силна и безпричинна, или ми минаваше през ума, че тя е твърде умна и се питах какво в действителност мисли. Но в края на краищата всеки си има недостатъци, нали? И какво всъщност ми влизаше в работата да изпитвам личността или характера й? Бях просто нейна учителка по пиано. Единственото, за което трябваше да ме е грижа, беше дали се упражнява, или не. А освен това аз наистина я харесвах. Харесвах я много.
Все пак внимавах да не й кажа нещо твърде лично за себе си. Просто имах инстинктивното усещане, че е по-добре да избягвам да говоря за такива неща. Тя ми задаваше стотици въпроси — умираше да научи повече за мен — но аз й разкривах само най-безобидните неща, например за момичешките си години или къде съм учила и прочие. Заяви, че иска да знае повече за мен, но аз й отвърнах, че няма нищо за разправяне: водя еднообразен живот, имам обикновен съпруг, обикновено дете и много домакинска работа. „Но много ми харесваш“ — казваше тя и ме поглеждаше настойчиво право в очите. Тръпки ме побиваха, когато правеше това — приятни тръпки. Но все пак никога не й казах повече, отколкото е нужно.
И така, един ден — през май мисля беше — по средата на урок тя каза, че й е лошо. Видях, че беше пребледняла и се потеше и я попитах дали иска да си отиде вкъщи, но тя отвърна, че й се струва, че ще се почувства по-добре, ако просто си полегне за малко. Затова я заведох — почти я занесох — в спалнята. Имахме такова малко канапе, че леглото бе единственото място, където можеше да легне. Тя се извини за неудобството, но аз я уверих, че това не е никакво неудобство, и я попитах дали не иска нещо за пиене. Отвърна, че не иска, искала само да остана за малко близо до нея и аз й казах, че ще ми е приятно да го сторя.
Няколко минути по-късно тя ме помоли да й разтрия гърба. Звучеше така, сякаш действително страда, и бе станала вир-вода, затова се залових да й направя една хубава разтривка. Сетне тя се извини и ме попита дали имам нещо против да й сваля сутиена, защото я убивал. Не знам, но го направих. Носеше много тясна блуза и трябваше да я разкопчая и да протегна ръце, за да откопчая кукичките на сутиена. За тринайсетгодишно момиче тя имаше едри гърди. Два пъти по-едри от моите. И не носеше момичешки сутиен, а истински дамски модел, скъп при това. Аз, разбира се, тогава не обърнах на това особено внимание и като идиот просто продължих да разтривам гърба й. Тя продължи да се извинява със същия жален глас, сякаш действително страдаше, а аз продължих да й повтарям, че всичко е наред.
Рейко чукна с пръст поредната цигара и пепелта падна на пода. Бях престанал да ям грозде и слушах разказа й с цялото си внимание.
След малко тя се разрида. „Какво има?“ — попитах я. „Нищо“ — отвърна. „Явно не е нищо — настоях. — Кажи ми истината. Какво те безпокои?“ А тя отвърна: „Просто понякога изпадам в такова състояние. Не знам какво да правя. Толкова съм самотна и тъжна, а не мога да говоря с никого, а и никой не го е грижа за мен. И от това така много ме боли, че просто ми става лошо. Нощем не мога да спя и нямам апетит. Уроците тук са единственото нещо, което очаквам с нетърпение“. А аз казвах: „Можеш да споделиш с мен. Кажи ми защо ти се случва това?“ — „Нещата вкъщи не отиват на добре“ — рече тя. Не можела да обикне родителите си и те не я обичали. Баща й се виждал с друга жена и почти не се прибирал вкъщи, а това вбесявало майка й и тя си го изкарвала на нея — биела я почти всеки ден и затова мразела да се прибира вкъщи. Тя вече наистина ридаеше, а очите й бяха пълни със сълзи, онези нейни прекрасни очи. При тази гледка и божество някакво би могло да заплаче с глас. Казах й, че щом е толкова ужасно да се прибира вкъщи, може да идва при мен винаги когато пожелае. Като чу това, тя се хвърли на шията ми и каза: „Ах, извинявай, но ако те нямаше, не знам какво щях да правя. Моля те, не ми обръщай гръб. Направиш ли го, няма да имам къде да отида“.
— И ето че не знам, но държа главата й, милвам я и казвам: „Хайде, хайде, не плачи“, а тя ме прегръща и ме глади по гърба и не след дълго започвам да се чувствам много странно, цялото ми тяло пламва изведнъж. И ето че двете с това красиво като картина момиче сме на леглото и се прегръщаме, а ръцете й галят гърба ми по такъв невероятно чувствен начин, както собственият ми съпруг не би могъл да го прави. Усещам, че от докосването й всичките ми стави отмаляват и преди да се усетя, тя сваля блузата и сутиена ми и ме гали по гърдите. Едва тогава най-сетне ме поразява мисълта, че е абсолютна, стопроцентова лесбийка. Това вече ми се бе случвало веднъж, в гимназията, с едно момиче от по-горен клас. Тогава й казах да престане.