Един ден ме посети друга съседка, с която бях в приятелски отношения. Бяхме на една възраст, тя беше дъщеря на приятелка на майка ми, а нейното дете ходеше в същата детска градина като моето, така че бяхме доста близки. Просто един ден тя дойде и ме попита дали зная за ужасния слух, който се носи за мен. Отвърнах, че нямам представа.
— Какъв слух? — попитах.
— Не мога да го кажа, толкова е отвратително — рече тя.
— Е, щом стигна дотук, кажи ми и останалото.
Тя продължи да се опъва, но накрая изкопчих всичко от нея. Струва ми се, че бе дошла с единственото намерение да ми каже какво е чула, така че, разбира се, щеше в крайна сметка да изплюе камъчето. Според нея хората приказвали, че съм била активна лесбийка и че по тая причина съм била в психиатрична клиника. Разправяли, че съм разкъсала дрехите на ученичката си по пиано и съм се опитала да й правя разни неща, и тъй като тя оказала съпротива, съм я зашлевила толкова силно, че лицето й отекло. Те, разбира се, бяха преиначили случилото се, което само по себе си бе достатъчно лошо, но онова, което наистина ме шокира, беше, че хората знаеха, че съм била хоспитализирана.
Моята приятелка казвала на всички, че ме познава откакто се помни и че не съм такава, но родителите на момичето повярвали на неговата версия и я разпространявали из квартала. В добавка, те били проверили миналото ми и установили, че съм имала сериозни психически проблеми.
Според разказа на моята приятелка, един ден — същия ден, разбира се, момичето се прибрало вкъщи от урок — с подпухнало лице, сцепена и изцапана с кръв устна, липсващи копчета на блузата. Дори долните й дрехи били изпокъсани. Можеш ли да си представиш? Тя бе извършила всичко това, разбира се, за да подкрепи разказа си, който майка й трябвало да изтръгне от нея. Просто я виждам да го прави — да цапа с кръв блузата си, да къса копчетата, да разпаря връвта на сутиена си, да плаче насила, докато очите й се зачервят, да разрошва косата си, да казва на майка си куп лъжи.
Не че виня хората, задето й вярват. Аз също бих й хванала вяра, на тази красива кукла с дяволски език. Тя се прибира вкъщи разплакана, отказва да говори, тъй като това е твърде смущаващо, но после изпява всичко. Естествено, че ще й повярват. И на всичко отгоре е истина, че аз съм била в болница поради психически проблеми и че я зашлевих по лицето с все сила. Кой ще повярва на мен? Може би само съпругът ми.
Изминаха няколко дни, докато се преборя с колебанието дали да му кажа, или не, но когато му казах, той ми повярва. Естествено. Аз му разправих всичко, случило през онзи ден — какви лесбийски неща ми е правила, как съм я зашлевила по лицето. Разбира се, не му казах какво бях изпитала. Нямаше как да мога да му кажа това. Във всеки случай той много се ядоса и заяви, че ще отиде право при семейството на момичето. Рече: „В края на краищата ти си семейна. Ти си моя жена. И си майка. Не е възможно да си лесбийка. Що за гнусна шега!“
Но аз не го оставих да отиде. Той само щеше да влоши нещата. Наистина, знаех това. Знаех, че е болна. Бях виждала стотици болни хора, така че го знаех. Момичето бе загнило отвътре. Олющи слой от тази красива кожа, и ще намериш само разложена плът. Знам, че звучи ужасно, но е вярно. Знаех също, че обикновените хора никога нямаше да узнаят истината за нея, че не беше възможно ние да спечелим. Тя беше специалистка по манипулиране на чувствата на възрастните около нея, а ние не можехме по никакъв начин да докажем правотата си. Първо, кой щеше да повярва, че една тринайсетгодишна девойка залага хомосексуален капан за жена в трийсетте? Каквото и да кажехме, хората щяха да повярват на онова, на което искаха да повярват. Колкото повече се борехме, толкова по-уязвими щяхме да бъдем.
„Остава ни само едно-единствено решение — казах. — Да отидем да живеем другаде.“ Останех ли в този квартал, напрежението щеше да ме надвие и пак щях да превъртя. Това вече се случваше. Трябваше да се махнем оттам, да отидем някъде далеч, където никой не ме познава. Но моят съпруг не беше склонен да замине. Все още не му бе станало ясно колко сериозно е положението ми. И моментът беше много неподходящ: той обичаше работата си и най-сетне бе успял да ни настани в наше собствено жилище (живеехме в малък панелен апартамент) и дъщеря ни се чувстваше добре в своята детска градина. „Чакай малко — каза той, — не можем просто така да си съберем багажа и да се преместим. Не бих могъл да намеря работа точно като тази. Ще се наложи да продадем жилището си и да намерим друга детска градина. Това ще отнеме най-малко два месеца.“