На път към портала срещнах доста хора, всички носеха като Наоко и Рейко същите жълти дъждобрани и всички бяха с вдигнати качулки. В дъжда цветовете блестяха необикновено ярки. Почвата бе наситено черна, клоните на боровете искрящо зелени, хората, обвити в жълто, приличаха на особени привидения, на които бе позволено да бродят по земята само в дъждовни сутрини. Те се движеха по земята мълчаливо, носеха земеделски сечива и кошници и нещо като чували.
Портиерът си спомни името ми и го отбеляза на излизане в списъка на посетителите.
— Виждам, че си от Токио — рече старецът. — Веднъж ходих там. Само веднъж. Предлагат страхотни свински пържоли.
— Така ли? — попитах, понеже не бях сигурен какво да му отговоря.
— Почти нищо от онова, което ядох в Токио, не ми хареса, но свинските пържоли бяха пръстите си да оближеш. Предполагам, че ги приготвят по някакъв специален начин, а?
Казах, че не знам, чувам това за пръв път.
— Впрочем кога ходихте в Токио?
— Хъм, чакай да си помисля — рече той, вирвайки глава. — Дали не беше, когато Негово Величество престолонаследникът се ожени? Синът ми беше в Токио и каза, че трябва да видя града поне веднъж. Тогава беше. През петдесет и девета.
— А, ясно, ами да, пържолите по онова време сигурно са били вкусни — рекох.
— А сегашните? — попита той.
Отвърнах, че не съм сигурен и не съм чувал нищо определено по този въпрос. Изглежда отговорът ми малко го разочарова. Той даде да се разбере, че много иска да продължим нашия разговор, но аз му обясних, че бързам да хвана автобуса и тръгнах по посока към шосето. На отделни места по него там, където то граничеше с реката, все още пълзеше мъгла, но вятърът я отвяваше към стръмните склонове на близката планина. От време на време, докато вървях, спирах и се обръщах, и тежко въздишах без особена причина. Чувствах се почти така, сякаш бях дошъл на планета, където гравитацията бе малко по-различна. Да, разбира се, казах си с тъга: сега съм във външния свят.
Върнах се в пансиона в четири и половина, веднага се преоблякох и се отправих към магазина за грамофонни плочи в Шинджуку, за да изкарам смяната си. Пазих магазина от шест часа до десет и половина и продадох няколко плочи, но главно седях замаян и гледах навън невероятното разнообразие от хора, движещи се в непрекъснат поток. Минаваха семейства, двойки, пияници, гангстери, весели на вид момичета с къси поли, брадясали хипита, съдържателки на барове и разни неопределими субекти. Винаги когато пусках хардрок, хипита и разхайтени хлапета се събираха отвън да танцуват и да смъркат разредител за боя или просто да кибичат на земята, а когато пусках Тони Бенет, изчезваха.
В съседство имаше друг магазин, където един човек на средна възраст със сънен поглед продаваше „играчки за възрастни“. Не можех да си представя защо някой ще иска да купи някоя от секс принадлежностите, които предлагаше, но той, изглежда, печелеше добре. В тясната уличка диагонално на магазина за плочи видях пиян студент да повръща. В игралния център напреки на нас, в другия ъгъл готвачът от местната закусвалня убиваше времето си за почивка в игра на бинго, в която се приемаха парични залози. Под стрехите на магазин, затворен за през нощта, някакъв мургав бездомник стоеше свит неподвижно. Девойка с бледорозово червило, очевидно в прогимназиална възраст, влезе и поиска да пусна „Подскачаща играчка“ на Ролинг Стоунс. Когато намерих плочата и я пуснах за нея, тя взе да щрака с пръсти и да поклаща бедра и затанцува из магазина. После ме помоли за цигара. Дадох й една от цигарите на управителя, която тя изпуши с видимо удоволствие, и когато плочата свърши, излезе от магазина, без да каже нищо повече от едно „мерси“. Приблизително на всеки петнайсет минути чувах сирена на линейка или на полицейска кола. Трима пияни чиновници с костюми и вратовръзки преминаха, смеейки се гръмогласно всеки път, щом се провикваха „Задник и половина!“ по адрес на симпатично, дългокосо момиче в телефонна кабина.
Колкото повече гледах, толкова повече ми се замайваше главата. За какво, по дяволите, бе всичко това? — чудех се. Какво ли можеше да значи?
Управителят се върна от вечеря и ми рече:
— Знаеш ли какво, Ватанабе? По-миналата вечер изчуках мацката от бутика — от известно време бе хвърлил око на млада жена, която работеше в съседен бутик, и от време на време вземаше по някоя грамофонна плоча от магазина да й направи подарък.
— Браво — казах му, при което той ми разправи с подробности за своето завоевание.