— Добре.
Махнах с ръка на сервитьора и поръчах още две водки с тоник.
— Спомняш ли си, че ме целуна онази неделя? — попита Мидори. — Мислех за това. Беше приятно. Наистина приятно.
— То си е приятно.
— То си е приятно — изимитира ме тя. — Говориш толкова особено!
— Така ли?
— Както и да е, мислех за онзи път. Мислех си колко прекрасно би било, ако тогава за първи път ме целуваше момче. Ако можех да пренаредя събитията в живота си, непременно, непременно бих направила тази целувка първа. И после щях да изживея останалата част от живота си, умувайки примерно така: „Хей, чудя се какво ли прави сега, когато е на петдесет и осем години, онова момче на име Ватанабе, на което подарих първата си целувка на оная тераса?“ Не би ли било прекрасно?
— Да, наистина — рекох и строших един шамфъстък.
— Ей, какво става с теб? Защо си толкова занесен? Още не си ми отговорил.
— Вероятно все още не съм се приспособил напълно към света — отвърнах, след като поразмислих. — Не знам, чувствам се така, сякаш това не е реалният свят. Хората, обстановката — просто не ми изглеждат реални.
Мидори се облакъти на бара и ме погледна.
— Сигурна съм, че в една песен на Джим Морисън се пее за нещо подобно.
— „Хората са странни, когато си странник“.
— Почивка — рече Мидори.
— Почивка — казах аз.
— Наистина трябва да дойдеш с мен в Уругвай — подзе тя все още облакътена на бара. — Гаджето, семейството, училището — просто ги зарежи.
— Идеята не е лоша — казах със смях.
— Не мислиш ли, че би било чудесно да се избавиш от всичко и всички и просто да отидеш някъде, където не познаваш никого? Понякога ми се иска да направя това. Наистина, наистина искам да го направя понякога. Да кажем например, че ме отведеш някъде далече — далече оттук. Аз ти раждам цяла сюрия деца, яки като бичета. И всички си живеем доволно и честито, шапка на тояга.
Разсмях се и изпих третата си водка с тоник.
— Но ми се струва, че ти всъщност не искаш сюрия деца, яки като бичета — рече Мидори.
— Безкрайно съм заинтригуван — казах, — ще ми се да ги видя как ще изглеждат.
— Добре де, не е необходимо да ги искаш — рече Мидори, ядейки шамфъстък. — Ето ме мен, пия следобед, говоря каквото ми скимне: „Искам да зарежа всичко и да забягна нанякъде. Какъв смисъл има да се ходи в Уругвай? Там няма нищо, освен магарешки фъшкии.“
— Може би си права.
— Навсякъде магарешки фъшкии. Тук една фъшкия, там друга фъшкия, целият свят една магарешка фъшкия. Ей, не мога да разчупя този. Ти го вземи — Мидори ми подаде един шамфъстък с твърда черупка. Доста се помъчих, докато го разчупя. — Но я гледай каква приятна промяна настъпи миналата неделя! Да се кача на терасата с теб, да гледам пожара, да пия бира, да пея песни. Не знам колко е продължило това, тъй като имах усещане за пълна промяна. Хората все се опитват да ми налагат разни неща. Още щом ме видят, започват да ми казват какво да правя. Поне ти не се опитваш да ме караш да върша каквото и да било.
— Не те познавам достатъчно добре, та да ти казвам какво да правиш.
— Искаш да кажеш, че ако ме познаваше по-добре, щеше като всички останали да ми диктуваш какво да правя, така ли?
— Възможно е — отвърнах. — То е нещо нормално за хората в реалния свят: да се заставят да правят това или онова.
— Ти не би го направил. Сигурна съм. Аз съм специалистка, когато става въпрос да принуждаваш някого да върши нещо или той да те принуждава. Ти просто не си такъв човек. Ето защо мога да се отпусна с теб. Знаеш ли колко хора има по света, които обичат да командват другите и самите тях са ги командвали? Много! И сетне вдигат голяма врява: „Аз я накарах“, „Ти ме накара“! На тях това им харесва. Но аз не го харесвам. Просто го върша, щото се налага.
— Какви неща си принуждавала хората да вършат или те са те принуждавали?
Мидори постави в устата си кубче лед и го смука известно време.
— Искаш ли да ме опознаеш по-добре? — попита тя.
— Да, донякъде.
— Ей, виж какво, току-що те попитах: „Искаш ли да ме опознаеш по-добре?“ Какъв, по дяволите, е този твой отговор.
— Да, Мидори, бих искал да те опозная по-добре — казах.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
— Дори да се наложи да извърнеш очи от онова, което видиш?
— Толкова ли си лоша?