— В известно отношение да — рече тя намръщено. — Искам още едно питие.
Повиках сервитьора и поръчах четвърти питиета. Докато дойдоха, Мидори остана облакътена на бара, подпряла с ръка брадичката си. Аз мълчах и слушах Телониус Монк, неговата песен „Орловите нокти пораснаха“. Имаше още петима или шестима клиенти, но само ние се наливахме с алкохол. Силен аромат на кафе придаваше интимна атмосфера на мрачния интериор.
— Свободен ли си тази неделя? — попита Мидори.
— Струва ми се, че ти казах преди — всяка неделя съм свободен. До шест часа, когато отивам на работа.
— Добре тогава, тази неделя ще се пошляем ли заедно?
— Разбира се — казах аз.
— Ще дойда да те взема от пансиона ти в неделя сутринта. Не съм сигурна точно в колко часа обаче. Съгласен ли си?
— Добре — отвърнах. — Няма проблеми.
— А сега нека те попитам: знаеш ли какво ми се иска да направя в момента?
— Не мога да предположа.
— Първо, искам да лежа на голямо, широко, пухено легло. Искам да съм съвсем спокойна и пияна, да няма никакви магарешки фъшкии наоколо и ти да лежиш до мен. Сетне, малко по малко да свалиш дрехите ми. Мнооого нежно. Така, както майка сваля пелените на бебе. Мнооого ласкаво.
— Хъммм…
— И аз просто се унасям и наистина ми е приятно, докато, съвсем внезапно, разбера какво се случва и ти извикам: „Престани, Ватанабе!“ После казвам: „Наистина ми харесваш, Ватанабе, но се срещам с друг. Не мога да направя това. Ако щеш вярвай, но съм много консервативна в това отношение, така че, ако обичаш, престани“. Обаче ти не преставаш.
— Но аз бих престанал — казах аз.
— Знам. Няма значение, това е просто една моя фантазия — рече Мидори. — И тогава ти ми го показваш. Твоя де. Стърчащ нагоре. Аз начаса затулвам очи, разбира се, но не мога да не го зърна за част от секундата. И казвам: „Престани! Не прави това! Не искам нещо толкова голямо и твърдо!“
— Не е чак толкова голям. Съвсем нормален е.
— Няма значение, това е фантазия. После ти много се натъжаваш, на мен ми става жал за теб и се опитвам да те утеша: „Хайде, хайде, миличък“.
— И ти ми казваш, че искаш да го направиш сега?
— Да, така е.
— Ох, братче.
Излязохме от бара след пет водки с тоник. Когато се опитах да платя, Мидори ме плесна по ръката и плати с една нова-новеничка банкнота от десет хиляди йени, която извади от дамската си чанта.
— Всичко е наред — каза тя. — Аз те поканих и аз плащам. Разбира се, ако си редови фашист и отказваш да позволиш на една жена да ти купи питие…
— Не, не, съгласен съм.
— Така че не ти дадох да го вкараш.
— Защото е много голям и твърд — рекох аз.
— Правилно — каза Мидори. — Защото е много голям и твърд.
Леко пияна, Мидори пропусна едно стъпало и ние насмалко да паднем надолу по стълбището. Слоят облаци, които преди бяха забулили небето, сега се бяха разсеяли и следобедното слънце лееше мека светлина върху градските улици. Двамата с Мидори се пошляхме по тях. Тя каза, че иска да се покатери на някое дърво, но за жалост в Шинджуку нямаше дървета, ставащи за катерене, а Имперският парк на Шинджуку беше затворен.
— Жалко — заяви тя. — Обичам да се катеря по дървета.
Продължихме да се разхождаме и да зяпаме по витрините, и скоро уличната обстановка взе да ми се струва по-реална отпреди.
— Радвам се, че се срещнахме — казах аз. — Мисля, че сега съм малко по-адаптиран към света.
Мидори спря за малко и ме погледна втренчено.
— Вярно — рече тя. — Очите ти гледат много по-фокусирано от преди. Виждаш ли? Шляенето с мен ти е от полза.
— Несъмнено — промълвих аз.
В пет и половина Мидори каза, че трябва да се прибира вкъщи, за да приготви вечеря. Аз рекох, че ще хвана автобус до пансиона си и че ще я придружа чак до гарата.
— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита ме тя, преди да си тръгне.
— Нямам абсолютно никаква представа какво ти е на ума — отвърнах.
— Ще ми се да ни пленят пирати. После да ни съблекат и чисто голи да ни притиснат с лице един към друг и да намотаят въжета около нас.
— Защо ще правят такова нещо?
— Извратени пирати — каза тя.
— Ти си извратена — рекох.
— А после ни заключват в трюма и викат: „След един час ще ви хвърлим зад борда, така че се позабавлявайте дотогава“.
— И…