— Ъхъ.
— А на теб неприятно ли ти е да ти духат?
— Не, всъщност не, не ми е неприятно.
— Можеш ли да кажеш, че ти харесва?
— Да, бих казал. Но защо не поговорим за това другия път? Ето, прекрасна неделна утрин е и не искам да я разваля с разговори за мастурбация и духане. Да поговорим за нещо друго. Твоят приятел в нашия университет ли учи?
— Не, в друг, разбира се. Запознахме се в гимназията на една забава. Аз бях в девическо училище, а той в училище за момчета, знаеш как ги правят тези неща, общи забави и прочие. Но след като завършихме, станахме сериозни приятели. Ей, Ватанабе?
— Какво?
— Направи го само веднъж. Просто си мисли за мен, съгласен ли си?
— Съгласен съм. Ще пробвам следващия път — отвърнах, признавайки се за победен.
Хванахме работническия влак за Очаномицу. Когато се прекачихме в Шинджуку, купих тънък сандвич от една сергия на гарата, за да закуся със закъснение. Кафето, което изпих, имаше вкус на сварено печатарско мастило. Влаковете в неделя сутрин бяха пълни с приятелски двойки и със семейства, заминаващи на екскурзия. Група момчета с бейзболни бухалки и с еднакво облекло лудуваха из вагона. Няколко от момичетата във влака бяха с къси поли, но не толкова къси като на Мидори. Тя подръпваше своята от време на време, за да я смъкне надолу. Някои от мъжете се заглеждаха в бедрата й, нещо, което ме караше да се чувствам неловко, но тя, изглежда, не обръщаше внимание.
— Знаеш ли какво искам да направя в момента? — прошепна ми тя, след като пътувахме десетина минути.
— Нямам представа — отвърнах. — Но ако обичаш, не говори за това тук. Някой ще те чуе.
— Жалко. Този път е нещо диво — рече Мидори видимо разочарована.
— Във всеки случай, защо отиваме в Очаномицу?
— Просто ела и ще разбереш.
При толкова много училища около гара Очаномицу в неделя районът гъмжеше от ученици в прогимназията и гимназисти, отиващи на практически изпити или на занятия. Мидори си пробиваше път през тълпите, стиснала здраво с една ръка презрамката на дамската си чанта, а с другата — моята ръка.
Съвсем ненадейно тя ме попита:
— Хей, Ватанабе, можеш ли да обясниш каква е разликата между конюнктива в сегашно и в минало време в английския?
— Мисля, че мога — отвърнах.
— Нека да те питам тогава каква служба изпълнява тази дяволия във всекидневния живот?
— Никаква — рекох. — Може да не изпълнява никаква конкретна служба, но ти дава нещо като подготовка за, общо взето, по-систематично разбиране на нещата.
Известно време Мидори сериозно мисли върху това.
— Ти си невероятен — каза тя. — Това никога преди не ми е хрумвало. Винаги съм смятала за напълно безполезни и много досадни неща като конюнктива, диференциалното смятане и химическите формули. Затова никога не съм им отделяла внимание. Сега ми се налага да се запитам дали целият ми живот не е сбъркан.
— Не си им отделяла внимание ли?
— Да, сякаш за мен те не съществуват. Нямам ни най-малка представа какво означава „синус“ и какво „косинус“.
— Не може да бъде! Как тогава си завършила гимназия? Как влезе в колеж?
— Не ставай смешен — рече Мидори. — Не е необходимо да знаеш каквото и да било, за да изкараш приемните изпити! Трябва да имаш само малко интуиция — а аз имам страхотна интуиция. „Изберете верния отговор от следните три.“ Моментално разбирам кой е верният.
— Моята интуиция не е толкова добра като твоята, затова трябва да се уча да мисля донякъде систематично. Както някоя врана събира парчета стъкло в хралупата си.
— И за какво служи това?
— Знам ли. Навярно улеснява някои неща.
— Кои например?
— Абстрактното мислене, да речем. Усвояването на няколко езика.
— Каква полза от това?
— Зависи от човека. На един е от полза, на друг — не. Но, общо взето, е тренировка на ума. Друг въпрос е дали служи за нещо, или не, както казах.
— Брей — възкликна Мидори, явно впечатлена. Тя ме хвана за ръка и ме поведе по хълма. — Знаеш ли какво, Ватанабе, ти наистина умееш да обясняваш добре нещата.
— Съмнявам се — казах.
— Така е. Питала съм стотици хора за какво служи конюнктивът в английския, и никой не ми даде добър и ясен отговор като твоя. Даже учители по английски. Те дори се смущаваха, ядосваха се или се измъкваха със смях от неудобното положение. Никой не ми даде сносен отговор. Ако някой като теб ми беше под ръка, когато задавах този въпрос, и ми бе дал задоволително обяснение, можеше дори да проявя интерес към конюнктива. Мамка му!