Мидори поздрави възпълния пациент на леглото до прозореца. Той кимна и се усмихна — явно не беше в състояние да говори. Изкашля се няколко пъти и след като сръбна малко вода от чаша до възглавницата си, се обърна на една страна и се загледа в прозореца. Отвън се виждаше само електрически стълб и няколко жици, нищо повече, дори не и облаче в небето.
— Как се чувстваш, татко? — попита Мидори в ухото на баща си така, сякаш изпробваше микрофон. — Как си днес?
Устните на баща й шавнаха.
— Не съм добре — отвърна той не толкова с думи, колкото със свистене, излизащо от дъното на гърлото му. — Главата — прошепна.
— Боли те главата ли? — попита Мидори.
— Аха — рече той, явно неспособен да произнесе наведнъж повече от една-две срички.
— Ами нищо чудно — каза тя. — Нали наскоро те оперираха. Разбира се, че ще боли. Тежко е, но се опитай да потърпиш още малко. Това е приятелят ми Ватанабе.
— Приятно ми е — казах аз. Устните на бащата на Мидори се разтвориха леко, после пак се сбраха.
Мидори посочи с жест към покрита с изкуствена кожа табуретка близо до долния край на леглото и ми предложи да седна. Така и направих. Тя даде на баща си чаша вода и го попита дали не иска парченце плод или десерт от желирани плодове.
— Не — отвърна той, а когато тя настоя той да хапне нещо, отвърна: — Ядох.
До горния край на леглото имаше масичка с шише за вода, чаша, чиния и малък часовник. От голяма книжна кесия под масичката Мидори извади чиста пижама, бельо и други неща, сгъна ги и ги постави в шкафчето до вратата. На дъното на кесията имаше храна за болния: два грейпфрута, плодово желе и три краставици.
— Краставици?! Какво правят те вътре? — попита Мидори. — Не знам какво е разбрала сестра ми. Казах й по телефона точно какво искам да купи и съм сигурна, че изобщо не споменах за краставици! Трябваше да донесе киви.
— Може би те е разбрала погрешно — предположих.
— Да, може би, но ако бе помислила малко, щеше да се досети, че не трябва да се носят краставици. Как си представяш болен да седи в леглото и да дъвче сурови краставици? Хей, татко, искаш ли краставица?
— Не — отвърна той.
Мидори седна в горния край на леглото, за да му разкаже новини от дома. Картината на телевизора се влошила и тя повикала техник; леля й от Такайдо била казала, че ще дойде на гости след няколко дни; аптекарят, г-н Мияваки, бил паднал от колелото си и прочие. Баща й отвърна с мърморене.
— Сигурен ли си, че не искаш нещо за ядене?
— Да — изхриптя той.
— А ти, Ватанабе? Един грейпфрут?
— Не, не искам — отвърнах.
След няколко минути тя ме заведе в стая, където болните гледаха телевизия, и изпуши една цигара на кушетката. Трима болни по пижами също пушеха и гледаха политически дебат.
— Хей — прошепна Мидори с весели пламъчета в очите. — Онзи старчок с патериците ме зяпа в краката още откакто влязохме тук. Оня с очилата, със синята пижама.
— А ти какво очакваш, като си с такава пола?
— Все пак е приятно. Сигурна съм, че умират от скука, а пък това навярно им е от полза. Може би възбудата им помага по-бързо да оздравеят.
— Освен ако няма обратен ефект.
Мидори се втренчи в дима от цигарата си, издигащ се право нагоре.
— Знаеш ли — поде тя, — баща ми не е никак лош човек. Понякога ме е яд на него, защото приказва ужасни неща, но е добър по душа и наистина обичаше майка ми. По свой си начин живя крайно интензивно. Може би е малко слабохарактерен, няма абсолютно никакви делови умения и хората не го харесват особено, но е много, много по-добър от мошениците и лъжците, които си оправят положението само защото са такива мазници. И аз като него държа докрай на своето, затова двамата много се караме, но той всъщност не е лош човек.
Мидори ме хвана за ръката, сякаш вдигаше нещо, изпуснато на улицата, и я постави върху полата си. Половината ми ръка лежеше в скута й, а другата докосваше бедрото й. Тя ме погледна в очите за малко.
— Извинявай, че те доведох на такова място — рече, — но нали не възразяваш да поостанеш с мен?
— Ще остана целия ден, ако искаш — отвърнах. — До пет часа. С теб ми е приятно, а и нямам друга работа.