— Трябва да изядеш поне това — рече Мидори.
— По-късно — продума той.
— Ти си непоправим… ако не се храниш достатъчно, няма да укрепнеш. Не ти ли се ходи по малка нужда?
— Не — каза той.
— Ей, Ватанабе, хайде да слезем до ресторанта.
Съгласих се, но всъщност много-много не ми се ядеше. Ресторантът бе претъпкан с лекари, сестри и посетители. Дълги редици от столове и маси запълваха огромната подземна пещера без прозорци и всички ядяха и приказваха — без съмнение за болести, а гласовете отекваха като в тунел. От време на време радиоуредбата преодоляваше кънтенето — викаха лекар или сестра. Докато търсех маса, Мидори купи храна за двамата и я донесе на алуминиев поднос. Крокети със сметанов сос, картофена салата, настъргано зеле, варени зеленчуци, ориз и супа от мисо: блюдата бяха наредени в подноса в еднакви бели пластмасови чинии, в каквито се хранеха и болните. Изядох почти половината храна, а другата оставих. Затова пък Мидори изяде с апетит всичко до последната хапка.
— Май не си особено гладен? — попита тя, сръбвайки горещ чай.
— Всъщност не — отвърнах.
— В болница сме — каза тя и се огледа наоколо. — Така е като не си свикнал с мястото. Миризмите, звуците, застоялият въздух, лицата на болните, напрежението, раздразнението, разочарованието, болката, умората — и ето ти резултата. Стомахът ти се свива и апетитът ти се убива напълно. Но свикнеш ли веднъж, обстановката престава да е проблем. Освен това не можеш да се грижиш за болен, ако не се храниш добре. Така е. Знам какво говоря, защото съм го преживяла и с дядо ми, и с баба ми, и с майка ми и сега и с баща ми. Никога не знаеш кога ще ти се наложи да пропуснеш някое хранене, затова е важно да ядеш, щом имаш възможност.
— Разбирам — казах.
— Роднините идват на свиждане, ядат с мен тук и също като теб оставят половината. И винаги възкликват: „О, Мидори, колко хубаво, че имаш такъв апетит. Аз така се притесних, че не мога да ям“. Но сериозно погледнато, аз съм тази, която всъщност се грижи тук за болния! Те просто се отбиват за малко, колкото да демонстрират съчувствие. Аз съм тази, която бърше лайната, изхвърля храчките и подсушава болния. Ако съчувствието стигаше, за да се почистват лайната, щях да проявявам петдесет пъти по-голямо съчувствие от всички останали! Но не, те ме гледат, че изяждам всичко, зяпат ме удивени и казват: „О, Мидори, колко хубаво, че имаш такъв апетит“. За каква ме смятат, за магаре, което тегли каруца ли? Те са достатъчно възрастни, за да знаят как стоят нещата, така че защо проявяват такава глупост? Лесно е да се говори на едро, но важното е дали чистиш лайната, или не. Мога да се засегна, както ти е известно. Мога да се почувствам изтощена като всеки друг. Освен това може да ми стане толкова зле, че да ми се доплаче. Опитвай се да си представиш как група лекари се събират и отварят нечий череп, когато няма друга надежда да се помогне на човека, и как разместват разни неща извътре и го правят отново и отново, и всеки път, когато го правят, състоянието на болния се влошава и той става малко по-луд отпреди, и да видим дали ще ти хареса! А като капак на всичко разбираш, че спестяванията ти отиват на кино. Не знам дали ще мога да продължа следването си още три години и половина. А и при това положение няма начин сестра ми да може да си позволи сватбено тържество.
— Колко дни седмично си тук? — попитах.
— Обикновено четири — отвърна Мидори. — Тук претендират, че полагат всички грижи за пациента и че болногледачите са чудесни, но истината е, че имат прекалено много работа и не могат да смогнат. И член на семейството трябва да е под ръка, за да поеме част от работата. Сестра ми наглежда книжарницата, аз ходя на лекции. Все пак тя успява да дойде тук три дни седмично, а аз четири А от време на време си открадваме малко време за среща с приятел. Повярвай ми, караме на пълна заетост!
— Как успяваш да отделиш време за мен, щом като си толкова заета?
— Обичам да съм с теб — отвърна тя, играейки си с пластмасова чаша за чай.
— Излез за няколко часа и се поразходи — казах. — Аз ще се грижа за баща ти, докато те няма.
— Защо?
— Имаш нужда да се махнеш от болницата и да си починеш — да не говориш с никого, за да ти се поизбистри умът.
Мидори помисли малко и кимна.