Понякога ужасно ми липсваш, но, общо взето, продължавам да живея с всичката енергия, която мога да събера. Както ти всяка заран се грижиш за птиците и насажденията, така и аз сутрин си навивам пружината. Навивам я добре около трийсет и шест пъти, докато стана от леглото, измия зъбите си, избръсна се, закуся, преоблека се, изляза от пансиона и отида в университета. Казвам си: «Добре, хайде да изживеем поредния хубав ден». Не бях забелязвал, но ми казват, че тия дни много често си говоря сам. Вероятно си мърморя под мустак, докато си навивам пружината.
Тежко е, че не мога да те видя, но животът ми в Токио щеше да е много по-лош, ако те нямаше. Само защото си мисля за теб в леглото сутрин, мога да си навивам пружината и да си казвам, че трябва да изживея още един хубав ден. Знам, че трябва да давам най-доброто от себе си тук, точно както ти правиш там.
Днес обаче е неделя, ден, в който не навивам пружината. Изпрах и сега съм в стаята си и ти пиша. Като свърша това писмо, лепна му марка и го пусна в пощенската кутия, нямам какво да правя до мръкване. В неделя не уча. През седмицата се подготвям достатъчно добре в библиотеката между занятията, така че в неделите не ми остава нищо за подготовка. Неделните следобеди са тихи, спокойни и, за мен, самотни. Чета книги или слушам музика. Понякога си припомням различните маршрути, които изминавахме при нашите неделни разходки из Токио. Мога ясно да си представя облеклото ти по време на всяка разходка. Спомням си най-различни неща от неделните следобеди.
Поздрави Рейко от мен. Нощем китарата й наистина ми липсва.“
Написах писмото, отидох пеша до една пощенска кутия, която се намираше през няколко блока, после до един магазин за хлебни изделия наблизо и си купих сандвич с яйце и кола. Това обядвах, докато гледах от една пейка на местно игрище мач на Детската лига. С напредването на есента небето бе станало по-наситено синьо. Вдигнах поглед и открих две насочени на запад дири от пара, оставени от самолет, съвършено успоредни като трамвайни релси. Една погрешно насочена топка се дотъркаля при мен и когато я хвърлих обратно на малките играчи, те свалиха шапки с едно учтиво „Благодарим, господине“. Както при повечето мачове на Детската лига, имаше голямо разтакаване по игрището и доста нарушения.
Следобед се върнах в стаята си да чета, но не можах да съсредоточа вниманието си върху книгата. Вместо това установих, че се взирам в тавана и мисля за Мидори. Питах се дали баща й наистина се опитваше да ме помоли да се грижа за нея след смъртта му, но нямаше как да разбера какво му е било на ума. Вероятно ме беше взел за някой друг. Във всеки случай бе починал в петък сутринта, когато валеше студен дъжд, и сега бе невъзможно да узная истината. Представих си, че след смъртта си той се съсухря още повече и става съвсем дребничък. После го изгарят в пещ и от него остава само пепел. А какво бе оставил след себе си? Една нищо и никаква книжарничка в един нищо и никакъв квартал и две дъщери — едната от които доста странна. Що за живот бе това? — питах се. Лежейки в онова болнично легло с разцепена глава и помътнен мозък, какво ли си бе мислил, докато ме гледаше?
Докато из ума ми се въртяха подобни мисли, изпаднах в толкова лошо настроение, че трябваше да сваля прането от покрива, преди да е изсъхнало напълно, и да се запътя към Шинджуку, за да убия времето в скитане по улиците. Неделната навалица ме поуспокои донякъде. Книжарница „Кинокуния“ беше претъпкана като влак в най-натоварения час. Купих си екземпляр от „Светлина през август“ на Фокнър и отидох в най-шумното кафене, за което можах да се сетя и където се свиреше джаз. Четях новата книга, слушах Орнет Колман и Бъд Пауъл и пиех горещо, гъсто кафе с отвратителен вкус. В пет и половина затворих книгата, излязох от кафенето и вечерях леко. Колко недели — колко стотици недели като тази ме очакваха? „Тихи, спокойни и самотни“, казах си на глас. В неделите не си навивах пружината.
8
В средата на онази седмица си порязах дланта на парче счупено стъкло. Не бях забелязал, че една от стъклените прегради с грамофонни плочи е пукната. Трудно ми беше да повярвам колко много кръв бликна от мен и подът под краката ми стана светлочервен. Управителят на магазина намери няколко кърпи и стегна с тях раната. После се обади по телефона, за да разбере къде е местната денонощна бърза помощ. През повечето време той беше твърде безполезен, но този път се справи с голяма бързина. За щастие болницата беше наблизо, но докато стигна дотам, кърпите станаха алени, а кръвта, която вече не можаха да попият, капеше по асфалта. Хората се отдръпваха припряно, за да ми сторят път. Изглежда си мислеха, че съм ранен при побой. Не чувствах особено силна болка, но кръвта не спираше.