Имаше време да погледне надолу и назад, за да прецени какво се случва. Отнякъде изскочи въже, което описа дъга в сенките. Предната гума се разтресе. Светът се завъртя, задната гума се плъзна настрани, блъскайки лудо халтави дъски.
Вик се надигна от седалката и премести тежестта си наляво, удържаше мотоциклета повече с воля, отколкото със сила. Той се изпързаля встрани, тракайки по дъските. Гумите най-накрая захапаха и моторът се закова несигурно, като едва не се катурна. Вик стъпи долу и успя някак си да го задържи, макар че скърцаше със зъби заради тежестта, която падаше върху крака ѝ.
Тежкото дишане на Вик ехтеше остро във вътрешността на Прекия път, който не бе претърпял никаква промяна от последното ѝ идване преди петнайсет години.
Тя потрепери, потеше се в огромното мотористко яке.
— Не е истина — каза и затвори очи.
Чуваше шумоленето на крилата на прилепите.
— Не е истина — повтори.
Откъм стените идеше тих статичен шум.
Вик се концентрира върху дишането си. Вдишваше бавно и стабилно, после издишваше през изкривените си устни. Слезе от мотора и застана до него, стиснала кормилото.
Отвори очи, но заби поглед в стъпалата си. Дъските бяха стари, сивкавокафяви и изтъркани. През пролуките се процеждаше статичен шум.
— Не е истина — каза тя за трети път.
Отново затвори очи. Обърна мотоциклета и закрачи към входа. Усещаше как дъските се огъват под краката ѝ и под гумите на триумфа. Дробовете ѝ се бяха стегнали и не можеше да вдишва дълбоко, гадеше ѝ се. Налагаше се отново да постъпи в лудницата. Нямаше да може да изпълнява ролята на майка на Уейн. При тази мисъл гърлото ѝ се сви от мъка.
— Това не е истина. Няма никакъв мост. Не съм си пила лекарствата, затова ми се привиждат разни неща. Това е.
Тя направи една крачка, после още една и още една… Отвори очи. Стоеше с повредения мотоциклет на пътя.
Когато обърна глава и погледна през рамо, видя само път.
Следобедната мъгла се вдигна като завеса, за да даде път на Вик Маккуин и нейната гадна машина, после се спусна отново, поглъщайки дори шума на двигателя.
— Ела, Хупър — каза Уейн. — Прибираме се.
Хупър стоеше до пътя и се взираше учудено в момчето.
Когато влезе в къщата, Уейн се провикна отново. Задържа вратата отворена, изчаквайки кучето да влезе. Хупър обаче обърна голямата си рошава глава и се вторачи в пътя… не натам, накъдето бе тръгнала Вик, а в обратната посока.
Уейн се чудеше какво е привлякло вниманието на животното. Какво ли виждаха кучетата? Какво ли означаваха за тях сенките в мъглата? Какви ли суеверия имаха? Уейн вярваше, че кучетата са не по-малко суеверни от човеците. Нищо чудно дори по-суеверни да бяха.
— Прави каквото искаш — каза Уейн и затвори вратата.
Седна пред телевизора с айфона в ръка и в продължение на няколко минути чати с баща си.
На летището ли си вече?
Да. Отложиха полета ми за три часа, така че трябва да чакам.
Кофти. Какво ще правиш?
Ще нападна щандовете за храна. Мощна атака.
Майка поправи мотора. Сега обикаля с него.
Сложи ли си каска?
Да. Накарах я. И якето облече.
Хубаво. Якето е яка защита.
:-) Обичам те. Лек път.
Ако загина в самолетна катастрофа, помни, че трябва да се грижиш за комиксите си. И аз те обичам.
Нямаше какво повече да си кажат. Уейн взе дистанционното и включи телевизора. Намери „Спондж Боб“. Официалното му становище бе, че вече е твърде голям за „Спондж Боб“, но тъй като майка му я нямаше, можеше да пренебрегне официалното становище и да прави каквото си иска.
Хупър излая.
Уейн стана и отиде до прозореца. Не виждаше кучето, което явно бе навлязло дълбоко в мъглата.
Заслуша се, чудеше се дали майка му не се връща. Май бе отсъствала доста повече от пет минути.
Очите му смениха фокуса си и той видя отражението на телевизора върху прозореца. Спондж Боб се бе загърнал с шал и разговаряше с Дядо Коледа. Добрият старец заби стоманена кука в главата на Спондж Боб, дръпна го и го запрати в чувала с играчки.
Уейн извърна рязко глава. Спондж Боб разговаряше с Патрик и нямаше никакъв Дядо Коледа.