Отправи се към кушетката и тогава чу как Хупър тупа с опашката си пред входната врата. Туп, туп, туп, точно както сутринта.
— Идвам — каза той. — Задръж малко!
Но когато отвори вратата, отвън не стоеше Хупър, а нисък космат дебелак, облечен в сив анцуг на златни райета. Главата му бе на петна, сякаш имаше краста. Очите му се кокореха над широкия сплеснат нос.
— Здравей — каза той. — Мога ли да използвам телефона ти? Претърпяхме ужасен инцидент. Току-що блъснахме някакво куче.
Говореше със запъване, сякаш четеше нечетливо написан текст.
— Какво? — възкликна Уейн. — Какво казахте?
Грозният мъж го изгледа разтревожено и рече:
— Здрасти. Мога ли да използвам телефона ти? Стана ужасен инцидент. Блъснахме куче.
Този път интонацията му бе различна, сякаш не можеше да прецени кои изречения са въпросителни и кои обяснителни.
Уейн погледна зад грозния мъж. На пътя, пред някаква кола, лежеше нещо, което приличаше на навит на руло бял килим. Заради движещата се на талази мъгла не виждаше ясно нито колата, нито бялата купчина. Това не бе никакъв килим, естествено. Уейн знаеше много добре какво е.
— Не го видяхме, а и то стоеше насред пътя. Блъснахме го — каза мъжът и махна над рамото си.
До предната дясна гума стоеше висок мъж. Беше се привел, дланите му лежаха върху коленете. Взираше се замислено в кучето, все едно очакваше то да се надигне.
Ниският стрелна с поглед дланта си, после вдигна глава и каза:
— Ужасен инцидент. — Усмихна се очаквателно. — Мога ли да използвам телефона?
— Какво? — попита отново Уейн, въпреки че бе чул ясно думите му със звънтящите си уши. А и онзи вече за трети път повтаряше едно и също. — Хупър? Хупър!
Шмугна се покрай ниския. Не се затича, вървеше с бърза, вдървена крачка.
Хупър бе полегнал на една страна и приличаше на заспал. Краката му бяха изпънати. Лявото му око бе отворено, зареяно към небето, но когато Уейн се приближи, се фиксира върху него. Все още бе жив.
— О, момчето ми — каза Уейн и падна на колене. — Хупър!
На светлината на фаровете мъглата се виждаше като хиляди миниатюрни капчици вода, трептящи във въздуха. Твърде малки, за да паднат, те се носеха напред-назад — дъжд, който никога нямаше да завали.
Хупър изтласка с дебелия си език струйка кремави лиги. Дишането му бе учестено. Уейн не виждаше кръв.
— Мили боже — каза мъжът, който гледаше кучето. — На това му викат лош късмет! Много съжалявам. Горкичкото. Обзалагам се обаче, че не е разбрал какво го е сполетяло. Дано това ти носи някаква утеха!
Уейн погледна мъжа, стоящ до предницата на колата. Носеше черни ботуши, които стигаха до коленете му, и фрак с месингови копчета. Уейн обърна внимание и на колата. Беше стара. Стара, но златна, както казваше баща му.
В дясната си ръка високият държеше сребрист чук, като тези, които се използват в крикета. Под връхната му дреха имаше бяла копринена риза, гладка и лъскава като прясно мляко.
Уейн впери поглед в лицето му. Чарли Манкс го наблюдаваше с големите си хипнотични очи.
— Бог да благослови кучетата и децата — каза той. — Този свят им носи само беди. Светът е крадец, който обира детството ти и завлича най-добрите кучета. Но трябва да знаеш, че той се е запътил към по-хубаво място!
Чарли Манкс не изглеждаше много по-различно, отколкото на полицейската снимка, бе по-стар обаче, почти древен. Няколкото сребърни косъма бяха сресани назад върху покрития му с петна череп. Тънките му устни бяха отворени и зад тях се белееше гаден мъртвешки език. Беше висок колкото Линкълн и също толкова мъртъв. Уейн усещаше смъртта в него и смрадта на гниеща плът.
— Не ме докосвай — каза Уейн.
Изправи се на треперещите си крака и отстъпи назад, при което се блъсна в дебелия. Той го сграбчи за раменете, принуждавайки го да стои с лице към Манкс.
Уейн завъртя главата си в опит да погледне назад. Ако имаше въздух в дробовете си, щеше да изкрещи. Мъжът зад него имаше ново лице. Носеше черен гумен противогаз с гротесков филтър върху устата и лъскави прозорчета на мястото на очите. Ако очите бяха прозорци към душата, то Човека с противогаза предоставяше гледка към безкрайна пустош.
— Помощ! — изкрещя Уейн. — Помогнете ми!
— Точно това възнамерявам да направя — подхвърли Чарли Манкс.
— Помощ! — изкрещя отново Уейн.
— Аз викам, ти викаш, всички ние викаме, защото сладолед искаме — каза Човека с противогаза. — Викай си. Да видим какво ще стане. Но знай едно, приятелю, няма сладоледени изненади за оногова, който голям глас вади!
— Помощ! — ревна Уейн.