Сякаш светна светкавица. Само че вместо ярка бяла светлина, зад очите му проблесна мрак. Краката му омекнаха. Когато погледът му се проясни, видя, че се е проснал на пода.
— Бинг! — ревна Манкс. — Затвори вратата! Някой идва! Онази ужасна жена идва!
— Задникът ти е трева — каза Човека с противогаза на Уейн. — Задникът ти е трева, а аз съм косачката. Ще окося задника ти, после ще те чукам. Ще те скъсам направо.
— Бинг, чуваш ли ме!
— Мамо! — изкрещя Уейн.
— Идвам! — викна уморено тя.
Гласът ѝ идеше отдалече и изглеждаше вял.
Човека с противогаза затръшна вратата.
Уейн се надигна на колене. Лявото му ухо пулсираше от удара, бузата му гореше. Гадеше му се от вкуса на чуждата кръв.
Погледна над предната седалка през стъклото.
Тъмна фигура крачеше по пътя. Мъглата правеше странни оптически номера, изкривявайки и уголемявайки фигурата. На Уейн му се струваше, че вижда гърбушко, бутащ инвалидна количка.
— Мамо! — изкрещя отново Уейн.
Предната лява врата, тази към пасажерското място, се отвори. Човека с противогаза се намърда вътре и затвори вратата, после се извърна назад и насочи пистолет към лицето на Уейн.
— Дали ще благоволиш да млъкнеш — каза Човека с противогаза, — или да те надупча. Ще те напълня с олово, да знаеш. Дали ще ти е приятно? Не мисля.
Той погледна дясната си ръка, върху която имаше безформена синина, оградена от ярки ивици кръв — там зъбите на Уейн бяха пробили кожата.
Манкс се намести зад волана. Сложи сребристия чук върху кожената поставка между седалките. Двигателят мъркаше тихо. Усещаше се повече като нежна вибрация, отколкото като шум.
Гърбушкото с инвалидната количка излезе от мъглата и изведнъж се превърна в жена, бутаща с мъка мотоциклет.
Уейн отвори уста, канеше се да извика отново. Човека с противогаза поклати глава. Уейн се вторачи в черния отвор на дулото. Не бе ужасяващ, а очарователен — като гледката от висок планински връх, под който зее пропаст.
— Край с шегичките — обяви Човека с противогаза. — За веселие веч няма почва, срещата започва.
Чарли Манкс включи на скорост, при което се чу силно изщракване. Погледна още веднъж през рамо.
— Не му обръщай внимание — рече Манкс. — Той е от онези, които развалят всичко. Смятам обаче, че ще можем да се позабавляваме. Почти съм сигурен, че ще можем. Всъщност аз почвам още сега.
Мотоциклетът отказваше да запали. Дори не издаваше обнадеждаващи звуци. Тя скача върху стартера, докато не я заболяха краката, но така и не се чу ниското дълбоко кашляне, което подсказва, че двигателят има намерение да заработи. Чуваше се само пуфкане, наподобяващо презрителна въздишка.
Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се прибере пеша.
Приведе се над кормилото и забута. След три крачки спря и погледна през рамо. Моста пак го нямаше. Никога не бе имало мост.
Вик вървеше и се чудеше как да започне разговора си с Уейн.
„Хей, хлапе, лоши новини. Някакъв чарк се разхлаби и моторът се счупи. А, и чарк в главата ми се разхлаби, та и аз дадох фира. Трябва да отида на поправка. Когато се настаня в лудницата, ще ти пратя пощенска картичка.“
Тя се засмя. Но този смях ѝ приличаше повече на ридание.
„Уейн. Копнея да съм майката, която заслужаваш. Но не се получава. Просто не се получава.“
Само при мисълта да каже такова нещо ѝ се догади. Дори и то да бе истина, нямаше да се почувства по-малко страхлива.
„Уейн, надявам се, че знаеш, че те обичам. Надявам се, че разбираш, че опитах.“
Мъглата се спусна над пътя, сякаш минаваше право през тялото ѝ. Денят се бе оказал необичайно студен за края на август.
Друг глас — силен, ясен, мъжествен, бащиният ѝ глас, заговори в главата ѝ:
„Не продавай краставици на краставичари, Хлапе. Ти искаше да намериш моста. Ти тръгна да го търсиш. Тъкмо затова спря да си пиеш лекарствата. Тъкмо затова ремонтира мотоциклета. Какво толкова те плаши? Страх те е, че си луда? Или те е страх, че не си?“
Вик често чуваше баща си да казва неща, които тя не искаше да знае, макар че през последните десет години бе разговаряла с него само няколко пъти. Чудеше се защо все още има нужда от гласа на човек, който я е изоставил.
Буташе мотоциклета през влажната студена мъгла. Върху гладката повърхност на якето се бе образувал конденз. Кой знае от какво бе направено. Сигурно от някаква смесица от брезент, тефлон и нищо чудно, драконова кожа.
Вик свали каската и я закачи на кормилото, но тя отказваше да стои там и все падаше на пътя. Накрая Вик се принуди да я сложи отново на главата си. Крачеше тежко по банкета. Зачуди се дали да не зареже мотора, а по-късно да мине да го вземе, но тази идея ѝ се видя неприемлива. Веднъж вече бе зарязала превозното си средство — ралея — и от това бе загубила много. Когато разполагаш с комплект колела, които могат да те отведат навсякъде, не бива да ги изоставяш.