На Вик ѝ се прииска, вероятно за пръв път в живота ѝ, да има мобилен телефон. Понякога ѝ се струваше, че е единственият човек в Америка, който няма мобилен телефон. Преструваше се, че това е начин да покаже, че не е зависима от технологичните капани на двайсет и първи век. Всъщност обаче не можеше да приеме идеята да държи подобна джаджа непрекъснато в себе си. За нея нямаше да има и миг спокойствие, ако знаеше, че е възможно да получи спешно обаждане от Коледната земя. Някое мъртво дете да каже: „Здравейте, госпожице Маккуин, липсвахме ли ви?“.
Тя буташе и крачеше, буташе и крачеше. Тананикаше си тихичко нещо. Дълго време дори не осъзнаваше, че си тананика. Представяше си Уейн застанал до прозореца, вперил очи в мъглата, пристъпващ нервно от крак на крак.
Вик се опитваше да потуши надигащата се, незнайно защо, паника. Усещаше, че Уейн има нужда от нея. Бе отсъствала твърде дълго време. Страхуваше се от сълзите и гнева на Уейн… но в същото време ги чакаше с нетърпение. Копнееше да види сина си, да се убеди, че всичко е наред. Буташе. Пееше.
— Тиха нощ — пееше тя. — Свята нощ.
Чу се и спря, но песента продължаваше да ехти в съзнанието ѝ — тъжно и фалшиво. „Всичко е наред. Всичко е наред.“
Главата ѝ се бе спарила заради каската и физическите усилия. Краката ѝ бяха мокри и студени. Искаше ѝ се да поседне, по-скоро да полегне в тревата край пътя и да погледа ниското небе с вид на пресечено мляко. Обаче видя наетата къща — тъмен правоъгълник с размити от мъглата очертания.
Бе паднал здрач и тя се изненада, че лампите в къщата не светят. Виждаше само бледото синкаво сияние на телевизора. Малко се изненада, че Уейн не я чака, вперил поглед през прозореца.
Тогава обаче го чу.
— Мамо — извика той.
Заради каската гласът му ѝ се стори глух и далечен.
Сведе глава. Той бе добре.
— Идвам — викна уморено тя.
Почти бе стигнала до алеята, когато чу бръмчене на кола. Вдигна глава. В мъглата блестяха фарове. Колата бе спряла на банкета, но в момента, в който Вик я забеляза, тя се плъзна напред.
Вик стоеше и се взираше напред, а когато тя се отърси от мъглата, не се изненада особено от видяното. Беше пратила Чарли Манкс в затвора и бе прочела некролога му, но с частица от съзнанието си бе очаквала да го види отново, него и ролс-ройса му.
Призракът се измъкна от мъглата като черна шейна, цепеща облак. Зад себе си влачеше опашка от декемврийски скреж. Декемврийски скреж през лятото. Белият дим се разнесе, разкривайки стария очукан, покрит с петна от ръжда номер — NOS4A2.
Вик се отдръпна от мотоциклета и той се стовари с трясък на асфалта. Лявото огледало се пръсна на хиляди сребърни парченца.
Тя се обърна и побягна.
Стигна до дървената ограда и скочи върху нея. Когато стъпи на най-горната пречка, чу как колата задрапа нагоре по насипа. Скочи в ливадата, но успя да направи само една крачка, преди призракът да помете оградата.
Едно парче дърво се завъртя като перка на хеликоптер и я прасна по раменете. Тя литна над ръба на света и падна в бездънна пропаст, в безкраен, студен, бушуващ океан от дим.
Призракът блъсна оградата от обелени колове и Уейн се плъзна по задната седалка и падна на пода. Челюстите му изтракаха като кастанети.
Разхвърчаха се дървени парчета. Едно от тях изтрополи върху предния капак. Уейн си помисли, че това е тялото на майка му, и се разкрещя.
Манкс наби спирачки и се извърна към Човека с противогаза.
— Не искам той да гледа такива неща — каза старецът. — Да видиш как кучето ти умира, е предостатъчно. Би ли го приспал, Бинг? Очевидно е, че се е изразходвал психически.
— Трябва да ти помогна за жената.
— Благодаря, Бинг, много си вежлив. Но не, тя е под контрол.
Колата се люшна при излизането на мъжете.
Уейн се надигна на колене и погледна над предната седалка.
Стиснал сребристия чук, Чарли Манкс заобикаляше предницата на колата. Майката на Уейн лежеше на тревата сред коловете на разбитата ограда.
Задната лява врата се отвори и Човека с противогаза влезе. Уейн се метна надясно в опит да стигне до дясната врата, но онзи го хвана за ръката и го придърпа към себе си.
Той държеше малък син флакон, на който пишеше: „Аромат на джинджифил, освежител за въздуха“, и бе изрисувана жена, вадеща тава с курабийки от фурна.