— Да ти кажа какво е това тук — подхвана Човека с противогаза. — Пише аромат на джинджифил, но всъщност мирише на сън. Вдишаш ли една глътка, спиш чак до следващата сряда.
— Не! — кресна Уейн. — Недей!
Запърха като птица със заковано за дъска крило. Нямаше къде да бяга.
— Няма, няма. Ти ме ухапа, лайно такова. Откъде знаеш, че нямам СПИН? Може да си се заразил. Може да си прихванал СПИН от мен.
Уейн погледна над предната седалка към двора. Манкс крачеше към майка му, която не помръдваше.
— Заслужаваш да те ухапя — каза Човека с противогаза. — Заслужаваш да те ухапя два пъти, веднъж заради стореното от теб и втори път заради тъпото ти куче. Мога да те ухапя по хубавото личице. Хубав си като момиченце, но няма да си толкова хубав, ако отхапя бузата ти и я изплюя на пода. Но двамата с теб само ще седим тук. Ще седим и ще гледаме шоуто. Ще видиш какво прави господин Манкс с мръсни курви, които лъжат мръснишки. А когато той приключи с нея, ще дойде моят ред. А аз не съм толкова мил, колкото господин Манкс.
Майка му мърдаше дясната си ръка, свивайки и изпъвайки пръстите си, които накрая останаха свити в хлабав юмрук. Уейн усети как нещо в него се отпуска. Сякаш някой бе стоял върху гърдите му, но в един момент бе отстъпил, давайки му възможност да си поеме дълбоко въздух. Не бе мъртва. Не бе мъртва. Тя не бе мъртва.
Тя движеше внимателно ръката си напред-назад, сякаш опипваше тревата в търсене на изтърван предмет. Помръдна десния си крак, после го сви в коляното. Като че ли се опитваше да стане.
Манкс се приведе, вдигна огромния си сребрист чук и го стовари върху нея. Уейн досега не бе чувал звука на чупещи се кости. Манкс я уцели в лявото рамо и Уейн чу пукане… като на сухи дърва в лагерен огън. От силния удар тя се пльосна по корем.
Той закрещя. Закрещя с всичка сила, после затвори очи и наведе глава.
Човека с противогаза го сграбчи за косата и дръпна главата му назад. Нещо метално прасна Уейн по устата. Дебелакът го бе ударил с флакона.
— Отвори си очите и гледай — изръмжа Човека с противогаза.
Майка му помръдна дясната си ръка, опитваше се да се надигне, да изпълзи настрани, но Манкс я удари отново. Гръбнакът ѝ се счупи. Звукът бе гаден, все едно някой бе скочил върху купчина чинии.
— Наслаждавай се! — каза Човека с противогаза. Дишаше толкова тежко, че противогазът му се бе запарил отвътре. — Стигнахме до най-интересното.
Вик плуваше.
Беше под водата, в езерото. Бе се гмурнала почти до дъното, където светът бе мрачен и бавен. Не изпитваше нужда от въздух, не задържаше дъха си. Открай време обичаше да е в дълбокото, в тихите сенчести обиталища на рибите.
Вик можеше да стои там вечно, бе готова да се превърне в пъстърва, но Уейн я викаше от горния свят. Гласът му идваше отдалече, но въпреки това тя усещаше настоятелността в него, усещаше, че момчето не просто крещи, а се дере. Изискваха се много усилия да стигне до повърхността. Ръцете и краката ѝ отказваха да се движат. Опита да се концентрира върху едната си ръка. Изпъна пръстите си. Сви ги. Изпъна ги отново.
Вик лежеше по корем в тревата. Усещането за подводност не бе изчезнало. Не можеше да разбере как се е озовала в двора. Не можеше да си спомни какво я бе ударило. Нещо я бе ударило. Трудно ѝ бе да си мръдне главата.
— Чувате ли ме, госпожо Умнице Виктория Маккуин? — каза някой.
Тя го чуваше, но не можеше да осмисли думите. Голяма работа. Уейн бе важният. Бе чула, че Уейн я вика, това бе вън от съмнение. Бе почувствала виковете му с костите си. Трябваше да стане и да провери дали той е добре.
Вик направи опит да се надигне и Манкс стовари лъскавия си сребрист чук върху рамото ѝ. Чу как костта изпука и усети как ръката ѝ потъна. Свлече се, забивайки брадичка в пръстта.
— Не съм ти разрешил да ставаш. Само попитах дали ме чуваш. Добре ще е да ме чуваш.
Манкс. Манкс бе тук, не бе мъртъв. Манкс и неговият ролс-ройс, а Уейн бе в ролс-ройса. Знаеше, че последното е факт, както знаеше първото си име, въпреки че не бе виждала момчето от повече от половин час. Уейн се намираше в онази кола и тя трябваше да го измъкне.
Тя отново се надигна и Чарли Манкс отново замахна с чука. Удари я в гърба и тя чу как прешлените ѝ се строшават със звук като от настъпена евтина играчка — сухо, пластмасово изхрущяване. Ударът ѝ изкара въздуха и я повали по корем.
Уейн пак крещеше, този път обаче, без да изрича думи.
Вик много искаше да се извърне и да го погледне, но главата ѝ сякаш тежеше цял тон. Цяло чудо бе, че тънкият ѝ врат издържаше огромното натоварване. „Каската — помисли си тя. — С каска съм и нося якето на Лу.“