Якето на Лу.
Вик бе поместила единия си крак, свивайки го в коляното — това бе първата част от плана ѝ да се изправи. Усещаше пръстта под коляното си, усещаше как мускулите в задната част на бедрото ѝ треперят. Бе чула Манкс да смазва гръбнака ѝ с втория си удар и не можеше да разбере защо все още усеща краката си. Не можеше да разбере и защо не изпитва чудовищна болка. Най-много я боляха сухожилията, които се бяха пренатоварили от дългото бутане на мотоциклета. Бе силно натъртена, но нямаше нищо счупено. Дори рамото ѝ бе здраво, макар че бе изпукало грозно. Тя си пое дълбоко въздух, но не я заболяха ребрата, въпреки че бяха пропукали като сухи съчки.
Не бе чула трошащи се кости. Бе чула пръсването на кевларените плочки в якето на Лу. Лу бе казал, че с такова яке дори да се блъснеш с двайсет мили в час в телефонен стълб, пак ще можеш да се изправиш.
При следващия удар на Манкс тя изкрещя повече от изненада, отколкото от болка, и отново чу пращене.
— Искам да отговаряш, когато ти приказвам — каза Манкс.
Удареното място запулсира, онзи не се шегуваше. Но пак бе пострадала само бронята. Главата ѝ се бе прочистила, което ѝ даде увереност, че ако положи върховни усилия, ще успее да се изправи на крака.
„Не, недей — каза баща ѝ. Вик имаше чувството, че шепне в ухото ѝ. — Лежи си и го остави да се позабавлява. Не е подходящ моментът, Хлапе.“
Тя се бе отрекла от баща си. Той не ѝ бе нужен и гледаше да прекъсва бързо редките им разговори по телефона. Не искаше да го чува. Но сега той бе тук и ѝ говореше със същия спокоен тон, с който преди много години ѝ обясняваше как да удря с бейзболната бухалка и защо певецът Ханк Уилямс е голяма работа.
„Той си мисли, че е те размазал, душко. Смята те за извадена от строя. Ако се опиташ да станеш, ще разбере, че не си чак толкова зле колкото си мисли, и ще ти разкаже играта. Изчакай. Изчакай подходящия момент. Ще усетиш кога е дошъл, убеден съм.“
Гласът на баща ѝ, якето на любовника ѝ. В един момент усети, че двамата важни мъже в живота ѝ се грижат за нея. Бе си мислила, че те са по-добре без нея и тя е по-добре без тях, но сега, тук, в калта, осъзна, че винаги е зависила от тях.
— Чуваш ли ме? Чуваш ли какво ти говоря? — попита Манкс.
Тя не отговори. Лежеше неподвижно.
— Я ме чуваш, я не — рече след кратък размисъл. Тя не бе чувала гласа му от повече от десетилетие, но това селяндурско провлачване ѝ бе добре познато. — Приличаш на курва, както се търкаляш в калта с тези възкъси дънкови шорти. Едно време, не чак толкова отдавна, дори курвите ги бе срам да се появяват на обществено място облечени така, а да разкрачат крака, яхвайки мотоциклет, в гротескна пародия на сексуален акт… — След кратко мълчание добави: — Предишния път дойде с колело, не съм забравил. Не съм забравил и моста. Този мотор също ли е специален? Аз съм наясно със специалните превозни средства, драга Виктория Маккуин, а също и с тайните пътища. Надявам се, че си се нафлиртувала на воля. Но вече край с флиртуването.
Той стовари чука в кръста ѝ. Сякаш я бяха праснали с бейзболна бухалка в бъбреците. Изписка през стиснатите си зъби. Имаше чувството, че вътрешностите ѝ са станали на желе.
Там долу нямаше броня. Предишните удари не бяха нищо в сравнение с този. Още едно такова цапардосване и щеше да има нужда от патерици, за да се изправи на крака. И вероятно щеше да пикае кръв.
— Вече няма да обикаляш баровете с мотора си, нито да ходиш до аптеката да си купуваш хапове за луди. О, аз знам всичко за теб, Виктория Маккуин, госпожице лъжкиня, госпожице Сърби ме путката. Знам каква жалка алкохоличка си, колко калпава си като майка и че си била в лудница. Знам, че синът ти е извънбрачен, в което няма нищо изненадващо, предвид факта, че си курва. Много жалко, че живеем в свят, в който такива като теб имат право да раждат деца. Е, момчето ти вече е при мен. С лъжите си ти отне моите деца. Сега аз ще отнема твоето.
Вик се стегна цялата. Това бе по-лошо от това да те млатят с чук. Имаше чувството, че ще повърне в каската. Бе опряла дясната си длан в свития си от ужас корем. Пръстите ѝ напипаха предмета, сложен в джоба на якето. Беше със сърповидна форма.
Манкс се наведе. Заговори с мек, нежен глас.
— Синът ти е при мен. И никога повече няма да го видиш. Не очаквам да ми повярваш, Виктория, но при мен ще му е по-хубаво. Ще го даря с щастие, каквото ти не можеш да му предложиш. В Коледната земя, заклевам се, той никога няма да се чувства нещастен. Ако имаш поне мъничко доблест, ще ми благодариш. — Той я побутна с чука и се наведе още по-ниско. — Хайде, Виктория. Кажи го. Кажи „благодаря“.