„Бинг, Бинг, не се размотавай — каза си той, — а действай.“
Показалецът му вече бе побелял върху спусъка, когато господин Манкс се оттласна напред и застана пред оръжието. Пистолетът изгърмя и лявото ухо на Манкс се пръсна, превръщайки се в облак от кожа и кръв.
Манкс изпищя и покри с длан остатъците от ухото си.
Бинг също изпищя. Стреля отново, право в мъглата. Ехото на неочаквания втори изстрел така го стресна, че той се изпърдя остро в гащите си.
— Господин Манкс! О, боже! Господин Манкс, добре ли сте?
Възрастният човек се подпря на колата и извърна глава, за да погледне към Бинг. Огромните му немигащи очи се взираха стреснато в него.
— Е, какво ще кажеш? Наръгаха ме в лицето, а ухото ми стана на парчета! Май трябва да се радвам, че мозъкът ми не се е разтекъл по ризата, тъпако!
— О, боже! Какъв съм идиот! Без да искам! Господин Манкс, бих предпочел да умра пред това да ви нараня! Олеле какво направих! Майчице! Иде ми да се гръмна!
— Нея гръмни, друго не се иска от теб! — ревна Манкс и свали ръката си. Тънки червени ивици се поклащаха край бузата му. — Действай! Застреляй я! Свали я на земята и да приключваме!
Бинг отмести погледа си от добрия човек, сърцето му издаваше нехармонични звуци като от изтъркаляно по стълби пиано. Видя, че Маккуин се отдалечава бегом, правейки големи крачки с дългите си крака. Ушите му звънтяха толкова силно, че почти не чу повторния гърмеж на пистолета си. Пламъчето разцепи призрачната мъгла.
Летище „Логан“, Бостън
Лу мина проверката, но му оставаше още един час за убиване, затова се заби в „Макдоналдс“. Бе се зарекъл да си вземе само салата с пиле и вода, но във въздуха витаеше съблазнителната миризма на пържени картофки и когато стигна до касата, се чу да казва на пъпчивото хлапе, че иска два големи бургера, голяма порция пържени картофи и голям ванилов шейк… Откакто навърши деветнайсет, все това поръчваше.
Докато чакаше, погледна вдясно и видя момченце на не повече от осем години с тъмни очи като Уейн. Стоеше до майка си пред съседната каса. Момчето се вторачи в Лу — в двойната му брадичка и напращелите му гърди — но не с отвращение, а някак тъжно. Бащата на Лу бе толкова дебел, че когато умря, се наложи да поръчат специален ковчег, който, затворен, приличаше на огромна трапезна маса.
— Нека шейкът да е малък — каза Лу на касиера.
Нямаше сили да погледне отново момчето, опасяваше се, че то продължава да го наблюдава.
Притесняваше го не това, че е патологично пълен, както каза лекарят му (що за определение, все едно дебелаците са от един дол дренки с некрофилите). Най-много се тормозеше от неспособността да промени навиците си. Просто не можеше да каже нещата, които трябваше да каже, не можеше да поръча салата, при положение че се усеща миризма на пържени картофки. По време на последната си година с Вик той осъзнаваше, че тя има нужда от помощ — защото тя пиеше тайно и отговаряше на въображаеми телефонни обаждания — но не можеше да каже „край“, да постави изисквания и да отправи ултиматум. А ако тя бе насвяткана и искаше да се чукат, той не можеше да ѝ обясни, че се тревожи за нея; можеше само да я стисне за задника и да зарови лице в голите ѝ гърди. Той бе неин съучастник до деня, в който тя натъпка телефоните във фурната и изгори до основи къщата. Бе виновен за всичко, само дето не той бе драснал клечката.
Настани се на маса, проектирана за страдащо от анорексия джудже, и седна на стол, в който би се поместил само задникът на десетгодишно хлапе — тези от „Макдоналдс“ не можеха ли да разберат каква е клиентелата им? Защо мъчеха хора като него с такива столове? Извади лаптопа си и се закачи за безплатния интернет.
Провери дали има поща и хвърли едно око на сладураните, облечени в костюми на Пауър Гърл. Влезе във форума на компанията, издател на комикси „Милъруърлд“; неколцина приятели обсъждаха какъв цвят трябва да е следващият Хълк. Феновете на комиксите го шокираха с глупавите си разсъждения. Естествено, че трябваше да е сив или зелен. Другите цветове бяха тъпи.
Лу се чудеше дали би могъл незабелязано да разгледа лошите момичета в сайта „Суисайд Гърлс“, когато телефонът започна да мърка в шортите му. Надигна задника си, за да може да го извади.
Тъкмо го напипа и му направи впечатление каква музика звучи по аудиосистемата на летището. Чудно, но бе онази стара песен на Джони Матис, наречена Sleigh Ride. Чудно, защото в тази юлска утрин температурите в Бостън бяха като на Венера. Само като погледнеше навън, Лу се изпотяваше. Освен това, преди телефонът да звънне, по аудиосистемата звучеше друго. Лейди Гага или Аманда Палмър, или някоя друга симпатична откачалка с пиано.