Лу извади телефона си, но първо хвърли едно око на жената на съседната маса — ставаща за чукане майка, която малко приличаше на Сара Пейлин.
— Човече — каза Лу, — чуваш ли това? — Вдигна пръст към тавана. — Пуснали са коледна музика! А сега е лято!
Тя замръзна с поднесена към сочните ѝ устни вилица със зеле и впери в Лу поглед, издаващ объркване и неспокойство.
— Песента — каза Лу. — Чуваш ли тази песен?
Тя сбърчи чело. Изгледа го така, както се гледа локва повърнато.
Лу погледна телефона си и видя, че обаждането е от Уейн. Странна работа, само преди няколко минути си бяха писали. Може би Вик се бе върнала от разходката с триумфа и искаше да обсъди с него представянето му.
— Няма значение — каза Лу на приличащата на Сара Пейлин майка и махна с ръка.
Прие обаждането.
— Какво става, друже?
— Татко — прошепна дрезгаво Уейн. Той с мъка задържаше сълзите си. — Татко, в една кола съм. Не мога да изляза.
Лу усети лека, почти нежна болка зад гръдната си кост, във врата си и незнайно защо, зад лявото ухо.
— Как така? Каква кола?
— Те ще убият мама. Двамата мъже. Те ме набутаха в колата, на задната седалка и сега не мога да изляза. Единият е Чарли Манкс, тате. Другият е с противогаз. Не знам… — Той изпищя, а Лу чу някакво пукане. Първата му мисъл бе, че това са фойерверки. Но не бяха фойерверки. Уейн изкрещя: — Те стрелят, тате! Стрелят по мама!
— Излез от колата! — чу се да казва Лу. Гласът му бе странен, тънък и писклив. Беше се изправил на крака, без да се усети. — Просто отвори вратата и бягай!
— Не мога, не мога. Не става. А когато опитам да се прехвърля на предната седалка, просто отново се озовавам на задната.
Уейн се давеше от ридания.
Главата на Лу представляваше балон с нагорещен въздух, който го теглеше към тавана. Имаше опасност да отлети от реалния свят.
— Трябва да може да се отключи тази врата. Провери, Уейн!
— Трябва да затварям. Те се връщат. Ще ти звънна, когато мога. Не ми се обаждай, за да не чуят телефона. Може да чуят, дори ако изключа звука.
— Уейн! Уейн! — завика Лу.
Ушите му звънтяха по странен начин.
Връзката прекъсна.
Всички в ресторанта гледаха към него. Никой не казваше нищо. Приближиха се двама мъже от охраната. Единият бе положил дланта си върху дръжката на пистолет.
Лу си помисли: „Обади се в полицията. Обади се на щатската полиция в Ню Хемпшир. Веднага!“. Но когато свали телефона от ухото си, за да набере 911, той се изплъзна от ръката му. А когато се наведе да го вземе, ръката му се стрелна към гърдите. Болката внезапно се бе усилила, пронизваше го жестоко. Сякаш някой го дупчеше с телбод. Подпря се на масата, за да не падне, но лакътят му се огъна и той политна с главата напред. Удари зъбите си в ръба на масата и те изтракаха. Изстена и се свлече на пода. Шейкът също падна. Чашата се пръсна и той остана да лежи в студена сладка локва от ванилов сладолед.
Беше само на трийсет и шест. Твърде млад, за да получи инфаркт, при все лошия ген. Знаеше, че ще си плати, задето не поръча салата.
Езерото Уинипесоки
Когато Бинг се появи с пистолет в ръка, Вик се опита да отстъпи, но мозъкът ѝ не можа да изпрати сигнал до краката. Дулото на оръжието я закова на място, беше толкова пленително, колкото и ръчният часовник на хипнотизатор. Все едно бе заровена в земята до кръста.
После Манкс се изправи между нея и стрелеца и оръжието гръмна. Лявото ухо на Манкс стана на пихтия.
Манкс закрещя, по-скоро от гняв, отколкото от болка. Пистолетът гръмна още веднъж. Вик видя как мъглата отдясно се раздвижи, оформи се чист коридор, маркиращ пътя на куршума.
„Ако останеш тук още секунда, той ще те застреля пред очите на Уейн — каза баща ѝ и я побутна в кръста. — Махай се от тук, за да не гледа Уейн!“
Тя стрелна поглед към колата. Синът ѝ бе вътре, на задната седалка. Лицето му бе зачервено, изопнато. Махаше развълнувано с ръка към нея: „Бягай! Бягай!“.
Вик не искаше той да види, че тя бяга, оставяйки го в лапите на онези. Всичките ѝ предишни провали бяха нищо в сравнение с този.
В главата ѝ като куршум през мъгла профуча мисъл: „Ако загинеш сега, никой няма да може да намери Манкс“.
— Уейн! — кресна тя. — Ще се върна! Където и да те отведат, ще те намеря!