Той се обърна и закрачи по пристана.
Човека с противогаза въздъхна нещастно и вдигна пистолета си, при което от дулото му изригна пламък.
Една от чамовите дъски над главата ѝ се строши. Разхвърчаха се трески. Вторият куршум цопна във водата, отдясно на Вик, и направи бразда на повърхността на езерото. Вик се отдръпна от процепа, през който шпионираше. Третият куршум одра ръждясалата метална стълба. Последният пльосна тихичко точно пред сала.
Вик зарита силно.
Вратите на колата се затръшнаха.
Гумите изхрущяха върху алеята от чакъл, после изтрополяха върху падналите колове на оградата.
Вик си помисли, че това може да е номер — Манкс да е в колата, а другият да се крие някъде с пистолет в ръка. Притвори очи. Заслуша се.
Когато отново отвори очи, пред лицето ѝ се поклащаше голям космат паяк. Мрежата му бе доста пострадала. Нещо я бе разкъсало. Бе изгубил изградения от него свят, подобно на Вик.
Търсача
6-7 юли
Езерото
Когато остана сам на задната седалка на призрака, Уейн направи единственото разумно нещо — опита да се измъкне.
Майка му се спусна по склона на хълма — сякаш не бягаше, а летеше — а Човека с противогаза се заклатушка след нея като пиян. После и Манкс се отправи към езерото, притиснал с длан раната на главата си.
Отдалечаването на Манкс даде за момент кураж на Уейн. Дневната светлина бе изместена от воднист синкав здрач, светът сякаш се бе разтекъл. Мъглата с цвят на езеро бе обгърнала здраво дърветата. Езерото с цвят на мъгла чакаше долу в ниското. От задната седалка на колата Уейн едва виждаше сала.
На фона на талазите влага Манкс приличаше на привидение, на нещо средно между скелет и ходещ на кокили циркаджия. Невъзможно висока и изпосталяла фигура, облечена в архаичен фрак. Безформената глава и кривият нос навяваха асоциация с лешояд. Мъглата си играеше със сянката му и се създаваше впечатлението, че той минава през поредица от тъмни врати с неговите очертания, като всяка следваща бе по-голяма от предишната.
Бе му адски трудно да отмести погледа си от него. „Джинджифилов дим“ — помисли си Уейн. Бе вдишал такова нещо и сега се чувстваше отпаднал. Разтърка лицето си с длани в опит да се разсъни и пристъпи към действие.
Вече се бе опитал да отвори задните врати, но лостчетата не помръдваха, независимо колко силно ги дърпаше. Стъклата също не помръдваха. Отпред обаче бе друго. Виждаше се, че шофьорската врата е отключена, а и стъклото бе свалено наполовина. Ако вратата случайно откажеше да се отвори, той преспокойно можеше да се промуши над стъклото.
Надигна се и пое по дългия, изнурителен път към предната част на колата. Хвана се за предната седалка и опита да се преметне над нея… но се стовари на пода отзад.
Чувстваше главата си странно, виеше му се свят. Стоя на четири крака няколко секунди, като дишаше дълбоко и се опитваше да успокои стомаха си, който се бе разбунтувал. Опитваше се и да определи какво се бе случило току-що.
Бе дезориентиран от нагълтания газ и му бе трудно да прецени къде е долу и къде горе. Следователно се бе объркал и затова сега пак лежеше на задната седалка. Точно така.
Приготви се за втори опит. Светът се люшна, така че се наложи да изчака малко. Пое си дълбоко въздух (миришеше на джинджифилов дим) и се надигна над преградата. Секунда по-късно отново се озова на пода отзад.
Стомахът му изпрати част от закуската му към устата. Уейн преглътна храната. Първия път бе имала по-добър вкус.
Долу край езерото Манкс говореше спокойно и без да бърза.
Уейн се огледа озадачено, не можеше да разбере защо пак е отзад. Сякаш задната седалка бе безкрайна. Сякаш нямаше нищо друго освен задна седалка. Беше замаян, както когато слезе от онази въртележка на панаира, в която се чувстваше като в центрофуга.
„Стани. Не се отказвай.“ Видя тези думи в съзнанието си съвсем ясно, все едно бяха изписани с черна боя върху белите дъски на ограда.