При следващия опит Уейн наведе глава и се засили. Метна се над преградата… и отново се пльосна на килима отзад. Айфонът му изскочи от джоба на шортите.
Надигна се на колене и лакти, но се наложи да се хване за килима, за да не се претърколи, толкова бе замаян. Имаше чувството, че колата се движи, че се плъзга по черен лед, правейки огромни кръгове. Усещането за изместване встрани бе много силно, така че се наложи да затвори очи, за да се пребори с него.
Когато се осмели да вдигне глава и да се огледа, видя телефона си. Лежеше на килима, току пред главата му.
Пресегна се с мудното движение на астронавт, който се опитва да улови летяща вафла.
Обади се на баща си, само неговият телефон бе записан в „любими“ — едно докосване и готово. Едва ли щеше да успее, ако се наложеше да прави нещо повече.
— Какво става, друже? — каза Луис Кармоди.
Гласът му бе толкова топъл, приятелски и необременен от тревоги, че в гърлото на Уейн се надигна хленч.
Чак сега осъзна, че е на път да се разплаче. Гърлото му бе ужасно стегнато. Трудно му бе да диша, камо ли да говори. Затвори очи и за момент си представи как докосва брадясалата мечешка буза на баща си.
— Татко. Татко, в една кола съм. Не мога да изляза.
Трябваше да обясни, но му бе много трудно. Не можеше да вдиша въздуха, необходим, за да говори, а и плачът допълнително влошаваше нещата. Очите му горяха. Зрението му бе замъглено. Трудно му бе да разкаже за Човека с противогаза, Чарли Манкс, Хупър, джинджифиловия дим и безкрайната задна седалка. Не бе сигурен какво каза. Май нещо за Манкс. И за колата.
Тогава Човека с противогаза започна отново да стреля. Бам, бам, бам, бам. Стреляше към сала. Автоматичният пистолет подскачаше в ръката му, бълвайки огън в мрака. Кога се бе стъмнило толкова?
— Те стрелят, тате! Стрелят по мама! — каза с дрезгав глас Уейн.
Имаше чувството, че говори друг човек.
Уейн погледна през предното стъкло. Не можа да прецени дали някой от куршумите е уцелил майка му. Не я виждаше. Тя бе част от езерото и от мрака. Колко лесно само бе избягала от него.
Манкс не остана да гледа как Човека с противогаза стреля към езерото. Вече се изкачваше по хълма. Притискаше ухото си с длан, сякаш там имаше слушалка, през която идваха заповеди от по-висшестоящите му. Само че кой би могъл да е шеф на Манкс?
Човека с противогаза изпразни пълнителя и се извърна. Заизкачва се по склона, като се олюляваше, сякаш върху раменете му бе легнала огромна тежест. Скоро щяха да стигнат до колата. Уейн нямаше представа какво ще се случи тогава, но бе дотолкова с ума си, че да разбира, че ако видят телефона, ще му го отнемат.
— Трябва да затварям. Те се връщат. Ще ти звънна, когато мога. Не ми се обаждай, за да не чуят телефона. Може да чуят, дори ако изключа звука.
Баща му викаше името му, но нямаше време за повече говорене. Прекъсна обаждането и изключи звука.
Затърси място, където да скрие телефона. Между седалките? Тогава забеляза чекмеджетата от орехово дърво със сребърни дръжки. Бяха между предните седалки. Издърпа едното и метна телефона вътре. Затвори го с ритник тъкмо когато Манкс отваряше шофьорската врата.
Манкс остави чука на предната седалка и понечи да влезе. Беше притиснал ухото си с копринена кърпичка, но когато видя, че Уейн е коленичил на килима, я свали. Уейн изписка ужасено при вида на лицето на стареца. Две ивици плът се поклащаха край бузата му. Издълженото му лице бе омазано с кръв. От челото му бе отпрано парче кожа, което сега висеше. Част от веждата бе останала върху него. Отдолу се белееше кост.
— Май представлявам страшна гледка — каза Манкс и се ухили, показвайки розовеещи зъби. Посочи ухото си. — Има ухо, няма ухо.
На Уейн му призля. В колата бе прекалено тъмно, сякаш отваряйки вратата, Манкс бе пуснал нощта вътре.
Високият мъж седна зад волана. Вратата се затвори сама, а стъклото се вдигна, също само. Манкс не бе пипнал нищо. Той притисна отново ухото си с едната ръка, а с другата внимателно повдигна парчето кожа, увиснало над челото му.
Човека с противогаза стигна до отсрещната врата и дръпна дръжката ѝ… и тогава копчето за заключване се плъзна надолу.
Скоростният лост се размърда и се включи на задна. Колата се стрелна назад и изпод гумите ѝ захвърчаха камъчета.
— Не! — изкрещя Човека с противогаза. Бе стиснал дръжката, когато колата тръгна назад, и едва не загуби равновесие. Закуцука подир ролса, опитвайки се да държи едната си ръка върху капака му, сякаш така можеше да го спре. — Не! Господин Манкс! Не си отивайте! Съжалявам! Без да искам! Погрешка стана!