Гласът му бе подрезгавял от ужас и мъка. Затича се, хвана отново дръжката и я дръпна.
Манкс се приведе към него. Каза през прозореца:
— Ти вече си в списъка ми с непослушните, Бинг Партридж. Трябва да си много самонадеян, за да си мислиш, че след бъркотията, която сътвори, ще те закарам в Коледната земя. Страх ме е да те пусна вътре. Как мога да съм сигурен, че няма да направиш колата на решето с пистолета си.
— Заклевам се, ще слушам! Ще бъда много послушен! Не си тръгвайте! Съжалявам! Много съжалявам! — Вътрешността на противогаза се бе запотила от хлиповете му. — Искам да се гръмна! Наистина! Ще ми се да бе пострадало моето ухо! Бинг, Бинг глупака, пак се наака!
— Стига си вдигал врява. Бездруго ме боли главата.
Копчето отскочи нагоре. Човека с противогаза дръпна вратата и влезе.
— Без да искам! Заклевам се, че стана без да искам! Готов съм да поправя грешката си! На всичко съм готов! — Ококори очи. — Мога да си отрежа ухото! Собственото си ухо! Не ми пука! Притрябвало ми е, имам две! Искате ли да си отрежа ухото?
— Искам да млъкнеш. Ако ще режеш нещо, отрежи езика си. Така поне ще има тишина.
Колата ускори на заден ход и излезе на асфалта, после сви надясно по посока на движението. Скоростният лост се помести и колата се стрелна напред.
Манкс не бе докоснал нито волана, нито скоростния лост, просто притискаше ухото си и гледаше Човека с противогаза.
„Джинджифиловият дим“ — помисли си Уейн и вдигна учудено вежди. От него му се привиждаха разни неща. Колите не се движат сами. Задните седалки не са безкрайни.
Човека с противогаза се хвана за главата и се заклати напред-назад, скимтейки жално.
— Глупак — каза той. — Толкова съм глупав!
Удари си челото в арматурното табло. Силно, два пъти.
— Веднага престани или те оставям на пътя! Няма причина да си изкарваш гнева върху красивия интериор на колата ми — заяви Манкс.
Колата бързо се отдалечаваше от къщата. Воланът се местеше лекичко наляво-надясно, за да може ролсът да държи пътя. Уейн присви очи и се опита да осмисли видяното. Ощипа се по бузата много силно, но болката не помогна за проясняването на зрението му. Колата продължаваше да се движи сама, така че или джинджифиловият дим предизвикваше халюцинации, или… но в тази линия на разсъждение нямаше никакво „или“. Не му се искаше да мисли в посока на „или“.
Извърна глава и погледна през овалното задно стъкло. Езерото чезнеше зад ниската завеса на мъглата. Повърхността му бе гладка като тепсия, като острие на нож. Нямаше и следа от майка му.
— Бинг, бръкни в жабката. Там трябва да има ножица и лепенки.
— Искате да си отрежа езика ли? — попита с надежда в гласа Бинг.
— Не. Искам да ме превържеш. Стига, разбира се, да не предпочиташ да гледаш как ми изтича кръвта. Предполагам, гледката би била забавна.
— Не! — извика Човека с противогаза.
— Добре тогава. Значи трябва да се погрижиш за ухото и челото ми. И свали този противогаз. Трудно се общува така.
Чу се пукащ звук при свалянето на противогаза, сякаш някой бе отворил бутилка вино. Лицето на Бинг бе зачервено, а по отпуснатите му треперещи бузи се стичаха сълзи. Разрови се в жабката и извади лейкопласт и малка сребърна ножица. Разкопча горнището на анцуга си и отдолу се показаха лекьосан бял потник и космати като на горила рамене. Свали потника и облече отново горнището.
Мигачът се включи. Колата намали скоростта на знака „Стоп“, после се качи на магистралата.
Бинг отряза няколко дълги ивици плат от потника. Сгъна старателно едната и я лепна върху ухото на Манкс.
— Дръжте това така — каза Бинг и хлъцна някак нещастно.
— Много бих искал да знам с какво ме поряза тя — рече Манкс. Извърна се назад и срещна погледа на Уейн. — С майка ти сме се спречквали и преди. Все едно се биех с побеснели котки.
Бинг подхвърли:
— Да я изядат червеите дано! Личинки очите ѝ да изгризат!
— У, каква гадост.
Бинг омота главата му с плат, като така притисна тампона върху ухото и покри разрязаното чело. Захвана се да залепи превръзката с парчета лейкопласт.
Манкс продължаваше да се взира в Уейн.
— Много си мълчалив. Няма ли да кажеш нещо?
— Пусни ме — каза Уейн.
— Така и ще направя.
Профучаха край „Грийнбау“, където Уейн и майка му бяха закусили със сандвичи сутринта. Сутринта му се виждаше далечна като полузабравен сън. Беше ли видял сянката на Чарли Манкс, когато се събуди? Явно, да.
— Знаех, че ще дойдете — каза Уейн. Изненада се, че споделя такова нещо. — Знаех от сутринта.