— Няма как едно дете да не мисли за подаръци преди Коледа — отбеляза Манкс.
Простена, когато Бинг залепи поредната лепенка.
Воланът се въртеше плавно, следвайки извивките на пътя.
— Тази кола сама ли се управлява? — попита Уейн. — Или виждам това, защото онзи пръсна нещо в лицето ми?
— Я да мълчиш! — ревна насреща му Човека с противогаза. — Стига смях и забавление, че ще ти резна езика без извинение!
— Би ли престанал да говориш за рязане на езици? — каза Манкс. — Започвам да си мисля, че имаш някаква мания. Разговарям с момчето. Нямам нужда от твоята неадекватна подкрепа.
Смутен, Човека с противогаза продължи с лепенето на лейкопласт.
— Не ти се привижда нищо и тя не се управлява сама — обясни Манкс. — Аз я управлявам. Аз съм колата и колата е мен. Това е автентичен „Ролс-Ройс Призрак“, който е сглобен в Бристол през 1937 г. и транспортиран до Америка през 1938 година. По-малко от петстотин такива са били докарани. Той е продължение на мислите ми и може да ме отвежда на пътища, които съществуват само във въображението.
— Ето — рече Бинг. — Всичко вече е наред.
Манкс се засмя.
— За да се оправи всичко, трябва да се върнеш в двора на онази къща и да изнамериш остатъка от ухото ми.
Лицето на Бинг се сбръчка, очите му се присвиха, раменете му се разтресоха от тихите ридания.
— Но той пръсна нещо в лицето ми — каза Уейн. — Нещо, миришещо на джинджифил.
— Искахме да те успокоим. Ако Бинг бе използвал правилно веществото, сега ти щеше да спиш сладко.
Манкс изгледа сътрудника си със студен, изпълнен с отвращение поглед.
Уейн потъна в размисъл. Бе му трудно да мисли, все едно мъкнеше тежка щайга и трябваше да влага много усилия.
— А защо вие двамата не спите сладко? — попита накрая Уейн.
— Хм? — Манкс се бе загледал в бялата си копринена риза, която всъщност вече не бе бяла, а кървавочервена. — О, там ти си в нещо като джоб. Не пускам никого отпред. — Въздъхна тежко. — Ризата няма как да се спаси! Предлагам да ѝ отдадем минута мълчание. Марката е „Ридъл Макинтайър“ — най-добрият производител на ризи на Западното крайбрежие от поне сто години. Джералд Форд е носел само такива. Сега става само за парцал. Коприната не може да се изчисти от кръв.
— Коприната не може да се изчисти от кръв — прошепна Уейн.
Това твърдение приличаше на максима, на важен факт.
Манкс се позамисли. Уейн се взря в променливата светлина. Сякаш облаци затуляха от време на време слънцето. Но не, днес нямаше слънце, а пулсиращата светлина бе в главата му, зад очите му. Момчето бе пред прага на шока — място, където времето течеше различно, тоест ту се забързваше, ту се забавяше.
Уейн чу далечен звук. Гневен, настоятелен вой. За момент си помисли, че някой пищи, и си спомни как Манкс удряше майка му със сребристия чук. Пригади му се. Но когато звукът се усили, му стана ясно, че това е полицейска сирена.
— Тя не си поплюва — каза Манкс. — Голяма работа е майка ти, признавам. Винаги е готова да ми създаде неприятности.
— Какво ще направиш, когато полицаите ни забележат? — попита Уейн.
— Съмнявам се, че ще ни обърнат внимание. Запътили са се към наетата от майка ти къща.
Колите пред тях започнаха да отбиват вдясно. На ниския хълм отпред изникна син буркан, който започна да се спуска. Призракът се изтегли вдясно и намали, но не спря.
Полицейската кола профуча край тях. Уейн извърна глава след нея. Шофьорът дори не бе погледнал към тях. Манкс даде газ. Или може би колата даде газ. Манкс все още не бе докоснал волана. Бе свалил сенника и се оглеждаше в огледалото.
Проблясванията вече идваха по-бавно, напомняха за въртяща се рулетка; топчето скоро щеше да застане на червено или черно. Уейн все още не се чувстваше ужасен. Ужасът бе останал в двора, при майка му. Стана от пода и се намести на седалката.
— Трябва да отидеш на лекар — каза Уейн. — Ако ме оставиш в някоя гора, ще можеш да се погрижиш за раните си, преди аз да стигна до населено място или някой да ме открие.
— Благодаря за загрижеността, но предпочитам да не получавам медицинска помощ с белезници на ръцете. Пътят ще ми помогне. Досега винаги ми е помагал.
— В Коледната земя ли ме водиш? — попита Уейн.
Имаше чувството, че гласът му идва отдалече. Бе сънлив, неясен глас.
— Накрая отиваме там — отвърна Манкс и го изгледа остро през огледалото за задно виждане.
— Мястото реално ли е? Или така наричате всички места, където убивате хора?
— Изненадвам се, че мислиш, че ще те убия. Какво ми пречеше да те убия в къщата? Не. Коледната земя е достатъчно реална. И не може да се открие лесно. Не можеш да стигнеш до нея по пътищата на този свят, но съществуват и пътища, които не са отбелязани на картите. Извън нашия свят е, но в същото време е само на няколко мили от Денвър. Но е и тук, в главата ми… — Той чукна дясното си слепоочие с пръст. — Вземам я със себе си, където и да отида. Никое от децата не е държано там насила. Те не желаят да напускат. Те копнеят да се запознаят с теб, Уейн Кармоди. Копнеят да се сприятелите. Скоро ще се срещнеш с тях… и когато това стане, ще се почувстваш като у дома си.