Асфалтът свистеше под гумите.
— Последният един час бе много вълнуващ — отбеляза Манкс. — Лягай долу. Ако се случи нещо интересно, ще те събудя.
Нямаше причина да изпълнява препоръките на Чарли Манкс, но не след дълго положи глава върху меката кожена седалка. Уейн се съмняваше, че на света има по-успокоителен звук от този на съприкосновението на гумите с асфалта при движение.
Рулетката защрака и накрая спря. Топчето застана на черно.
Езерото
Вик се придвижваше с бруст в сенките. Няколко метра преди брега премина в кроул. Легна по гръб на пясъка с крака във водата. Тресеше се цялата от жестоките спазми и издаваше звуци, които бяха твърде гневни, за да са ридания. Може би плачеше, а може би не. Вътрешностите ѝ горяха, сякаш бе повръщала цяло денонощие.
„При отвличанията най-важни са първите трийсет минути“ — помисли си Вик. Бе извикала в съзнанието си чутото преди време по телевизията.
Вик се съмняваше, че има значение какво ще направи през следващите трийсет минути, съмняваше се, че е по силите на ченгетата да намерят Чарли Манкс и призрака. Все пак се надигна на крака просто защото трябваше да действа, независимо дали има полза от действането, или не.
Ходеше като блъскан от силни ветрове пияница по виещата се пътека към задната врата. Падна точно пред вратата и запълзя, после се хвана за перилата и се изправи. Телефонът зазвъня. Вик събра сили да тръгне напред, въпреки пронизващата болка, която затрудняваше дишането ѝ.
Мина през кухнята и докопа слушалката след третото позвъняване, тъкмо преди да се включи телефонният секретар.
— Нуждая се от помощ! — каза Вик. — Кой се обажда? Трябва да ми помогнете. Отвлякоха сина ми.
— О, няма проблеми, госпожо Маккуин — каза някакво момиченце. — Татко ще шофира внимателно и ще се погрижи на Уейн да му е забавно. Той скоро ще дойде при нас. Ще дойде в Коледната земя и ние ще му покажем игрите си. Чудесно, нали?
Вик затвори и набра 911.
Една жена обясни, че това е телефонът за спешни повиквания. Звучеше спокойно и незаинтересовано.
— Какво е естеството на спешния случай?
— Нападнаха ме. Отвлякоха сина ми. Мога да опиша колата. Току-що тръгнаха. Моля изпратете някого.
Диспечерката се опита да запази спокойния си тон, но не ѝ се удаде съвсем. Адреналинът променя всичко.
— Тежко ли сте ранена?
— Зарежете това. Да говорим за похитителя. Името му е Чарли Талънт Манкс. Той е… стар. — За малко не каза „мъртъв“. — На седемдесет и няколко години. Висок почти два метра, плешив, към деветдесет килограма. Има съучастник, който е по-млад. Не го видях добре. — „Защото по някаква причина носеше противогаз.“ — С автомобил „Ролс-Ройс Призрак“ са, стар, от трийсетте години на миналия век. Синът ми е на задната седалка. Той е на дванайсет. Казва се Брус, но това име не му харесва. — Вик не можа да се сдържи и се разплака. — С черна коса е, висок метър и петдесет и носи бяла фланелка без надписи.
— Полицаите вече пътуват към вас. Тези хора въоръжени ли са?
— Да, по-младият има пистолет. А Манкс има чук. Удари ме с него няколко пъти.
— Пращам и линейка. Случайно да забелязахте регистрационния номер?
— Това е адски стар ролс-ройс. Да не мислите, че е пълно е такива по пътищата! — Тя изхлипа и се задави. Изкашля се и каза номера: — NOS4A2. Това е немската дума „носферату“.
— Какво е това?
— Какво значение има! Издирете го, мамка му!
— Съжалявам. Разбирам, разтревожена сте. Сега изпращаме сигнал. Ще направим всичко възможно да намерим сина ви. Знам, че сте изплашена, но опитайте да се успокоите. Моля ви, успокойте се. — Вик имаше чувството, че диспечерката говори на себе си. Гласът ѝ потреперваше. — Помощта иде, Виктория…
— Просто Вик. Благодаря. Съжалявам, че ви наругах.
— Няма проблеми. Не се тревожете. Вик, добре е, че са с кола, която се забелязва лесно. Няма да стигнат далече с такова превозно средство. Щом са на пътя, все някой ще ги види.