Никой не ги видя.
Когато парамедиците я поведоха към линейката, тя ги изблъска с лакти и им каза да не я пипат.
Полицайката — ниска, пълничка индийка — се шмугна между Вик и мъжете.
— Можете да я прегледате тук — каза тя и посочи кушетката. Говореше с лек акцент, който бе някак напевен и придаваше въпросителна интонация на казаното. — По-добре да стои тук. Та нали може да се обадят похитителите?
Вик легна на кушетката. Мокрите ѝ панталонки се бяха усукали. Единият от парамедиците си сложи ръкавици и приседна до нея. Помоли я да махне одеялото и да си съблече ризата. Това привлече вниманието на полицаите в стаята, които стрелнаха погледи към Вик, но тя се подчини, без да обели и дума. Метна мократа риза на пода. Не носеше сутиен, така че прикри гърдите си с ръка. Сви се, за да може парамедикът да огледа гърба ѝ.
Той си пое рязко въздух.
Индийката — на баджа ѝ пишеше „Читра“ — стоеше от другата страна и се взираше в извивката на гръбнака на Вик. Простена тихичко в израз на съчувствие.
— Май споменахте, че се е опитал да ви прегази — отбеляза Читра. — Не казахте, че ви е прегазил.
— Тя трябва да подпише този формуляр — каза парамедикът. — В него пише, че пациентът отказва да влезе в линейката. Просто си пазя задника. Нищо чудно да има спукани ребра и разкъсан далак, а това няма как да го разбера тук. Искам да е записано, че според мен преглеждането тук не е в неин интерес.
— Може и да не е в мой интерес, но е във ваш интерес.
Някой от мъжете в стаята се изкиска. Бяха шест-седем души, мотаеха се и се преструваха, че не проявяват интерес към гърдите ѝ и към татуировката над тях, изобразяваща шестцилиндров двигател.
Срещу нея седеше цивилно ченге. Синьото му сако бе твърде късо на китките, върху червената му вратовръзка имаше петна от кафе, а лицето му преспокойно можеше да спечели конкурс за грозници — жълтеещи в краищата рунтави бели вежди, пожълтели от тютюн зъби, смешен нос с формата на патладжан и издадена напред долна челюст.
Той се разрови в джобовете си, но не откри каквото търсеше, затова надигна широкия си плосък задник и извади тефтер от задния джоб на панталона си. Отвори го и се вторачи озадачено в него, сякаш трябваше да напише есе до петстотин думи за картините на импресионистите.
Съдейки по празния му поглед, Вик разбра, че той не е Човекът. Той бе пионка. Важният човек, онзи, който щеше да се заеме с издирването на сина ѝ, който щеше да координира ресурсите и да събира информацията, все още не се бе появил.
Въпреки това тя отговори на въпросите му. Той започна от правилното място, от Уейн — възраст, височина, тегло, с какво е облечен и дали е налична негова снимка. По едно време Читра донесе голяма блуза, на която пишеше „Щатска полиция“. Вик я навлече и долният ръб стигна чак до коленете ѝ.
— Баща? — попита грозникът, чието име бе Долтри.
— Живее в Колорадо.
— Разведена?
— Не сме сключвали брак.
— Неприятно ли му е, че вие сте попечителят на детето?
— Не съм попечител. Уейн просто е… нямаме спорове относно сина ни. Няма проблем в това отношение.
— Имате ли телефонния му номер?
— Да, но в момента Лу пътува със самолет. Беше тук за празника. Излетя тази вечер.
— Сигурна ли сте? Откъде знаете, че се е качил на самолета?
— Сигурна съм, че няма нищо общо с престъплението, ако това ме питате. Не спорим за сина си. Бившият ми е невероятно кротък и спокоен човек.
— О, не знам. Срещал съм много кротки и спокойни хора. Имаше един от Мейн, будист, който учеше хората как да контролират гнева си и пристрастеността си към наркотици чрез медитация. Единственият път, когато загуби присъствие на духа, бе в деня, когато жена му си издейства ограничителна заповед. Тогава той загуби своя дзен и два куршума, които се озоваха в тила на жена му. Със сигурност в момента разпространява будистките си разбирания в „Шоушенк“. Там доста хора имат проблеми с гнева.
— Лу няма нищо общо. Казах ви, знам кой отвлече сина ми.
— Добре, добре. Длъжен бях да питам. Разкажете ми за човека, който обработи гърба ви. Не. Чакайте. Разкажете ми първо за колата.
Тя му разказа.
Долтри поклати глава и изпръхтя. Явно му бе трудно да повярва в думите ѝ.
— Този човек определено не е гений. Ако в момента пътува, давам му по-малко от половин час.
— А после какво?
— После ще се озове по корем на земята, а някой щатски полицай ще е стъпил на врата му с ботуша си. Тъпо е да отвличаш дете с такава кола. Както и с ван за сладолед. Много бие на очи. Хората виждат. Всеки би забелязал такъв ролс.