— Няма да бие на очи.
— Какво имате предвид?
Не знаеше какво има предвид, затова си затрая.
Долтри каза:
— Разпознали сте единия от нападателите. Я да видим… Чарлс… Манкс. Откъде го познавате?
— Отвлече ме, когато бях на седемнайсет. Държа ме при себе си два дена.
При тези думи стаята притихна.
— Направете проверка — каза тя. — Има досие. Чарлс Талънт Манкс. Все успява да се измъкне някак си. Бих желала да се преоблека. В моята спалня, ако нямате нищо против. Стига с голотиите за днес.
Вик бе запечатала в съзнанието си седящия на задната седалка на ролса Уейн. Той ѝ махва с ръка — бягай, махай се от тук — все едно ѝ бе ядосан. Вече изглеждаше блед като труп.
Виждаше отделни образи и имаше чувството, че чукът отново я удря, но този път в гърдите, не в гърба. Ето го, седи гол в пясъчника зад къщата в Денвър, пухкав тригодишен малчуган с черна коса, който заравя телефона си играчка с пластмасовата лопатка. Ето го на Коледа в клиниката, седи на очуканата кушетка и побутва подаръка си, после разкъсва опаковката и отдолу се показва айфон. Ето, мъкне по пристана кутията с инструменти, която е твърде тежка за него.
Образите я връхлетяха и контузените ѝ вътрешности отново се свиха. Бам, той е бебе и спи гол върху голата ѝ гърда. Бам, коленичил е до нея на чакъла, а ръцете му са до лактите в смазка; помага ѝ да закачи веригата на венеца. Понякога болката бе толкова силна, толкова изкристализирала, че стаята потъмняваше в краищата на зрителното ѝ поле и ѝ прималяваше.
Прииска ѝ се да се раздвижи, просто не можеше да седи повече на кушетката.
— Ако някой е гладен, мога да приготвя нещо — каза тя. Вече бе девет и половина вечерта. — Фризерът ми е пълен.
— Ще изпратим някого да напазарува — отвърна Долтри. — Не се притеснявайте.
Бяха включили телевизора на „Ню Ингланд Кейбъл Нюз“. Отвличането на Уейн бе обявено преди час. Вик бе гледала репортажа два пъти, нямаше сили да го гледа трети път.
Първо щяха да покажат снимката, която им бе дала. На нея Уейн бе с фланелка на „Аеросмит“ и вълнена шапка и бе присвил очи заради яркото пролетно слънце. Вик вече съжаляваше, защото шапката скриваше черната му коса и правеше ушите му да стърчат.
След това щяха да покажат снимката на Вик, онази от уебсайта на „Търсача“. Явно я бяха избрали, защото на нея Вик изглеждаше супер — бе с грим, черна риза и каубойски ботуши, и се смееше, отметнала глава назад. Дразнеща снимка, като се има предвид ситуацията.
Не показаха Манкс. Дори не споменаха името му. Описаха похитителите като двама бели мъже, пътуващи със стар черен ролс-ройс.
— Защо не казват на хората кои са издирваните? — попита Вик, когато гледа за пръв път репортажа.
Долтри сви рамене и каза, че ще провери. Стана от кушетката и излезе на двора, за да проведе телефонен разговор. Когато се върна обаче, не каза нищо, а при повторното излъчване на репортажа пак се говореше за двама бели мъже, сякаш в Нова Англия няма четиринайсет милиона бели мъже.
Ако изгледаше репортажа за трети път и онези пак не покажат снимка на Чарли Манкс, ако не споменат поне името му, тя вероятно щеше да метне стол към телевизора.
— Моля ви — каза Вик. — Имам зелева салата и шунка. И цял хляб. Мога да направя сандвичи.
Долтри се размърда нервно в стола си и стрелна поглед към колегите си, разкъсван между глада и благоприличието.
Полицай Читра каза:
— Добра идея. Ще дойда да ви помогна.
С удоволствие напусна дневната, която бе пълна с мотаещи се ченгета и грачещи радиостанции. Спря за момент и погледна към двора през отворената входна врата. Прожекторите бяха направили нощта ден. Видя парчета от разбитата ограда и един мъж с ръкавици, който измерваше следите от гуми върху меката глинеста почва.
Бурканите на полицейските коли пулсираха, въпреки че вече от три часа нямаше спешна ситуация. Уейн пулсираше по същия начин в мозъка ѝ и за момент главата ѝ опасно олекна.
Читра забеляза, че на Вик не ѝ е добре. Хвана я за лакътя и я поведе към кухнята. Там бе по-хубаво, защото останаха насаме.
Прозорците на кухнята гледаха към пристана, който бе осветен от прожектори, поставени на триноги. Едно ченге с фенерче, незнайно защо, бе нагазило във водата. Цивилният полицай стоеше на края на пристана и даваше напътствия, сочейки нещо.
На петнайсетина метра от брега плаваше лодка. Стоящото на носа момче бе прегърнало с една ръка кучето си и оглеждаше с интерес ченгетата, прожекторите и къщата. Когато видя кучето, Вик се сети за Хупър. Нито веднъж не си бе помислила за него, след като видя фаровете на призрака в мъглата.