— Някой трябва… да потърси кучето — каза Вик. — Сигурно се мотае някъде из двора.
През няколко думи спираше, за да си поеме дъх.
Читра я гледаше съчувствено.
— Не се тревожете за кучето сега, госпожо Маккуин. Пили ли сте вода? Хубаво е да пийнете, защото сте дехидратирана.
— Изненадвам се… че не се е… скъсал от лай. При цялата тази суматоха…
Читра плъзна дланта си по ръката на Вик, веднъж, втори път, после я стисна за лакътя.
— Имате предостатъчно тревоги — подхвана Читра.
— О, боже — промърмори Вик и отново се разплака.
Цялото ѝ тяло се тресеше.
— Не искахме да ви натоварваме допълнително.
Вик се олюля, свела глава към скръстените си на гърдите ръце. Не бе плакала така, откакто баща ѝ се изнесе. Облегна се на плота, защото нямаше много вяра на омекналите си крака. Читра протегна ръка и плахо я погали по гърба.
„Шт — каза майката на Вик, която бе мъртва от четири месеца. — Просто дишай, Вики. Просто дишай заради мен.“ Говореше с лек индийски акцент, но Вик нямаше как да сбърка гласа на майка си. Усети и ръката ѝ върху гърба си. Всички изгубени все още бяха тук, така че всъщност нямаше как да са изгубени.
Освен ако не отидеха при Чарли Манкс.
Вик седна на един от столовете и изпи чаша вода — на пет глътки, без да спира да си поеме въздух, защото бе адски жадна. Водата бе хладна, сладка, с вкус на езеро.
Читра отвори шкафовете, търсеше хартиени чинии. Вик се изправи и въпреки възраженията на полицайката се захвана да прави сандвичи. Нареди чиниите в редица и сложи във всяка от тях по две филии хляб. Сълзите се стичаха по носа ѝ и капеха върху хляба.
Надяваше се, че Уейн не е разбрал за смъртта на Хупър. Понякога си мислеше, че Уейн е по-близък с Хупър, отколкото с нея и Лу.
Извади шунката, зелето и пакетче чипс.
— Полицейските сандвичи си имат една тайна — каза жената, която бе изникнала зад гърба ѝ.
Вик я стрелна с поглед и веднага разбра, че това е чаканият от нея човек. Тя имаше къдрава кафява коса и леко чип нос. На пръв поглед изглеждаше обикновена, но всъщност бе удивително красива. Носеше сини дънки и сако от туид с кадифени кръпки на лактите и можеше да мине за студентка в либерален колеж по изкуствата, ако под лявата си мишница нямаше деветмилиметров пистолет.
— Каква е тайната? — попита Вик.
— Ще ви покажа — каза тя и се приближи. Взе лъжицата и сипа зеле върху един от сандвичите, над парчето шунка. Отгоре натрупа чипс, върху който пръсна горчица. Накрая намаза филия с масло и я лепна отгоре, натискайки. — Маслото е ключът.
— Действа като лепило, нали?
— Да, а и по принцип полицаите обичат холестерола.
— Мислех, че ФБР се занимават само с отвличанията, при които децата са прекарани през щатски граници — подхвърли Вик.
Къдравата жена се намръщи, после погледна ламинираната картичка, прикрепена към ревера на сакото ѝ. На нея пишеше:
На снимката жената гледаше строго.
— Все още не сме се заели със случая — рече Хътър. — Но вие се намирате на четиресет мили от три щатски граници и на по-малко от два часа път от Канада. Похитителите държат сина ви вече…
— Похитителите? — възкликна Вик. Усети, че по бузите ѝ избива червенина. — Защо всички казват „похитителите“, сякаш не знаем всичко за тях? Започвам лееееекичко да се дразня. Чарли Манкс го направи. Чарли Манкс и помощникът му отвлякоха моя син.
— Чарлс Манкс е мъртъв, госпожо Маккуин. Умря през май.
— А трупът къде е?
Хътър застина. Нацупи се и каза:
— Има смъртен акт. Сниман е в моргата. Направена му е аутопсия. Отварян му е гръдният кош. Патологът е изваждал сърцето му, за да го претегли. Всички тези факти ми дават основание да мисля, че не ви е нападнал той.
— А аз имам десетки основания да мисля, че беше той — каза Вик. — По целия ми гръб са. Да си сваля ли ризата, за да видите синините? Всички други ченгета ги видяха.
Хътър се взираше безмълвно в нея. В погледа ѝ грееше неподправено, детско любопитство. Вик се почувства некомфортно от това съсредоточено оглеждане. Малцина възрастни си позволяваха да оглеждат така.
Накрая Хътър отмести очи и насочи вниманието си към кухненската маса.
— Бихте ли седнали до мен?
Не изчака да получи отговор. Сложи на масата кожената си чанта и седна, после изгледа очаквателно Вик.
Вик погледна Читра, сякаш чакаше съвет от нея. Индийката бе успяла да я успокои и ѝ бе говорила като майка. Но в този момент тя приключи със сандвичите и ги изнесе.