Вик седна.
Хътър извади от чантата си айпад, чийто екран светна. Сега още повече приличаше на студентка, такава, която се готви да представи дисертация на тема „Сестрите Бронте“ например. Плъзна пръст по стъклото, за да прегледа някакъв файл, после вдигна глава.
— При последния извършен преглед възрастта на Чарли Манкс е определена на „около осемдесет и пет години“.
— Мислите, че той е твърде стар, за да ме пребие така?
— Мисля, че той е твърде мъртъв. Но ми разкажете какво се случи и аз ще направя преценка.
Вик не се оплака, че вече три пъти е разказвала историята, и то от началото до края. Предишните пъти не се брояха, защото само това ченге бе от значение. Ако изобщо някое ченге бе от значение. Чарли Манкс бе затривал деца дълго време, но никой не бе успял да го хване, въпреки многобройните опити. Колко ли деца се бяха качили в колата му, за да изчезнат после безследно.
„Стотици“ — дойде отговорът като шепот в главата ѝ.
Вик разказа частта от историята, която можеше да си позволи да разкаже. Пропусна Маги Лей. Не спомена и че е минала с мотоциклета си по въображаем покрит мост малко преди Чарли Манкс да направи опит да я прегази. Не каза и че не си е пила лекарствата.
Когато Вик започна да обяснява как Манкс я е удрял с чука, Хътър се намръщи. Помоли Вик да опише детайлно чука, като занатиска клавиатурата върху екрана на айпада. Прекъсна Вик отново, когато тя започна да обяснява как е ранила Манкс с ключа.
— Какъв е този ключ?
— Специален. Става само за мотори „Триумф“. Гаечен. Работех по мотоциклета и той остана в джоба ми.
— Къде е сега?
— Нямам представа. Беше в ръката ми, когато се наложи да бягам. Вероятно е бил у мен, когато скочих в езерото.
— Значи, когато другият мъж е започнал да стреля по вас. Разкажете ми за него.
Тя ѝ разказа.
— Той е гръмнал Манкс в лицето? — рече Хътър.
— Не, само закачи ухото му.
— Вик. Нуждая се от помощта ти. Този мъж, Чарли Манкс, е на около осемдесет и пет години. Десет години е бил в кома. На излезлите от кома им трябват месеци рехабилитация, за да проходят отново. Казваш, че си го порязала.
— Да, с гаечния ключ.
— После е получил куршум, но е успял да избяга.
Вик не можеше да ѝ каже, че Манкс не е обикновен човек. Той беше развъртял чука като младеж, а не като съсухрен старец. Хътър бе споменала, че при аутопсията сърцето на Манкс е било изваждано, и Вик не се съмняваше в това. За човек, чието сърце е било изваждано, одраскване на ухото не би било голям проблем.
Вик каза:
— Може другият да е шофирал. Искаш от мен обяснение? Не мога да дам такова. Мога да ти кажа само какво се случи. Накъде биеш? Манкс отвлече дванайсетгодишния ми син и вероятно ще го убие, за да ме накаже, но незнайно защо, сега обсъждаме пределите на въображението ти. Защо? — Вгледа се в лицето на Хътър и в меките ѝ спокойни очи и тогава разбра. — Боже! Не вярвате на нито една моя дума, нали?
Хътър се позамисли, а когато заговори, си личеше, че подбира внимателно думите.
— Вярвам, че детето ти е изчезнало и че си била пребита. Вярвам, че в момента се чувстваш ужасно. Всичко останало поставям под съмнение. Надявам се, че ще възприемеш скептичността ми като предимство и ще работиш с мен. И двете имаме една и съща цел: момчето ти да се прибере вкъщи живо и здраво. Готова съм веднага да тръгна да го търся, ако това ще помогне. Но аз не намирам лошите така. Намирам ги чрез събиране на информация и чрез отделяне на нужното от ненужното. Подходът е почти като в книгите ти. Поредицата за Търсача.
— Запозната си с нея! На колко си години?
Хътър се подсмихна.
— Не съм чак толкова малка. Спомената е в досието ти. Освен това един от инструкторите в Куонтико използваше картинки от „Търсача“ в лекциите си, за да ни покаже колко трудно е да се извлекат важните детайли от купищата визуална информация.
— Какво друго има в досието ми?
Усмивката на Хътър леко повехна. Погледът ѝ обаче не се промени.
— Че си извършила палеж през 2009 г. в Колорадо. Че си прекарала един месец в психиатрична клиника, където ти е била поставена диагноза шизофрения. Вземаш антипсихотици. Имала си проблеми с алкохола.
— Боже! Смяташ, че побоят е халюцинация? — каза Вик. Стомахът ѝ се бе свил. — Стрелбата по мен също ли е халюцинация?
— Още не е потвърдено, че е имало стрелба.
Вик ритна назад стола си.
— Той стреля по мен. Изстреля шест куршума. Изпразни пистолета си.
Замисли се. Нищо чудно всички куршуми, включително онзи, който бе отнесъл ухото на Манкс, да се бяха озовали във водата.