— Продължаваме да търсим куршуми.
— Раните ми… — промърмори Вик.
— Несъмнено някой те е пребил — каза агентът на ФБР. — По този въпрос няма спорове.
В това твърдение сякаш имаше някакво притеснително загатване, което обаче убягваше на Вик. Кой би могъл да е нападателят, ако не Манкс? Вик бе твърде изморена и емоционално изстискана, за да вникне в този въпрос. Не бе по силите ѝ да разбере накъде бие Хътър.
Вик отново погледна ламинирания бадж. „Психологически проучвания“.
— Чакай малко. Ама ти не си детектив. Ти си лекар.
— Хайде да хвърлим едно око на снимките — предложи Хътър.
— Не — отвърна Вик. — Това е чиста загуба на време. Няма смисъл да гледам физиономии на престъпници. Единият бе с противогаз. Другият бе Чарли Манкс. Много добре знам как изглежда Чарли Манкс. Защо ли изобщо разговарям с лекар? Искам да разговарям с детектив.
— Нямах намерение да ти показвам снимки на престъпници — каза Хътър. — Извадила съм снимки на чукове.
Вик загуби ума и дума, чак долното ѝ чене увисна.
Преди да се е освестила, в другата стая избухна спор. Читра повиши глас, личеше си, че е ядосана. Долтри отвърна нещо, а после се намеси трети човек, който говореше с акцент, характерен за Средния запад. Вик разпозна третия глас, но не можеше да разбере защо Лу е тук, в къщата, а не в самолета, че дори и в Денвър вече. Объркването я забави, така че тя едва се бе надигнала от стола, когато Лу влетя в кухнята, наобиколен от ченгета.
Не приличаше на себе си. Лицето му бе бледо, а очите — ококорени. Като че ли бе отслабнал с поне пет килограма от последната им среща преди два дена. Тя стана и протегна ръце към него. Той я прегърна.
— Какво ще правим? — попита Лу. — Какво ще правим сега, по дяволите, Вик?
Когато седнаха на масата, Вик стисна Лу за ръката — това ѝ се струваше най-естественото нещо на света. Изненада се колко топли са пръстите му и отново се вгледа в изтерзаното му, запотено лице. Изглеждаше ѝ тежко болен, но отдаде това на страха.
В кухнята се бяха събрали петима души. Лу, Вик и Хътър седяха на масата. Долтри се бе облегнал на плота и притискаше носна кърпичка към носа си на алкохолик. Читра стоеше на прага, бе разкарала другите ченгета по заповед на Хътър.
— Ти си Луис Кармоди — каза Хътър. Говореше като режисьор на ученическа пиеса, който разпределя ролите. — Бащата.
— Виноват — отвърна Лу.
— Я пак? — каза Хътър.
— Признаваме се за виновен по това обвинение. Аз съм таткото. Ти коя си? Социален работник?
— Агент на ФБР. Казвам се Табита Хътър. Много от колегите ме наричат Таби Хътянина — каза тя и се подсмихва.
— Много смешно. А много от моите колеги ме наричат Джаба Хътянина. Защото съм дебел.
— Мислех, че си в Денвър — подхвърли Хътър.
— Пропуснах си полета.
— Сериозно — каза Долтри. — Проблем някакъв?
Хътър каза:
— Детектив Долтри, аз ще проведа разпита, благодаря.
Долтри бръкна в джоба на сакото си.
— Някой против ли е да запаля цигара?
— Да — сряза го Хътър.
Долтри се вторачи в нея, после бавно прибра пакета. Очите му изглеждаха мътни, леко разфокусирани и Вик се сети за мембраната, която покрива очите на акулите, преди да захапят тюлен.
— Защо пропусна полета си, Кармоди? — попита Хътър.
— Защото ми се обади Уейн.
— Разговаряли сте?
— Обади ми се от колата от айфона си. Каза, че онези стрелят по Вик. Манкс и другият. Само минута разговаряхме. Той трябваше да затвори, защото те се връщаха в колата. Беше уплашен, много уплашен, но се държеше. Може да е малък, но е мъж. Винаги е бил мъж. — Лу сви ръцете си в юмруци на масата и сведе глава. Направи гримаса, сякаш бе пронизан от остра болка в стомаха. Примигна и по масата закапаха сълзи. Мъката го бе връхлетяла изведнъж, без предупреждение. — Бе принуден да се държи като възрастен, защото ние двамата с Вик не се справяхме добре като родители.
Вик положи дланите си върху юмруците му.
Хътър и Долтри се спогледаха, като че ли не забелязваха, че Лу плаче.
— Мислиш ли, че синът ти е изключил телефона си след разговора? — попита Хътър.
— Щом вътре има SIM карта, няма значение дали е изключен — отбеляза Долтри. — Вие, федералните, трябва да прибегнете към алтернативни методи.
— Можете да го намерите чрез телефона му! — каза Вик и усети как пулсът ѝ се ускорява.
Хътър се обърна към Долтри:
— Можем да свършим тази работа. Но ще отнеме време. Трябва да звънна в Бостън. Обаче ако има айфон и той е включен, можем чрез едно от приложенията да го локализираме веднага.