Тя вдигна лекичко айпада си.
— Точно така — каза Лу. — Веднага активирах „Намери айфона си“, защото се опасявах той да не загуби скъпата джаджа.
Лу стана, заобиколи масата и погледна над рамото на Хътър. Цветът на лицето му не се подобри от неестествения блясък на екрана.
— Какъв е имейл адресът и паролата? — попита Хътър и извръщайки глава, погледна Лу.
Той протегна ръка, за да ги напише, но агентката го хвана за китката — така, сякаш се канеше да му измери пулса. На едно място кожата му блестеше, виждаха се и следи от изсъхнал гел.
Хътър погледна Лу в лицето и каза:
— Правили са ти ЕКГ тази вечер?
— Припаднах. Много се разтревожих. Нещо като паническа атака беше. Защото някаква откачалка е отвлякла детенцето ми. На дебелаците им се случват такива неща.
До момента Вик бе мислила само за Уейн, въпреки че бе забелязала, че Лу не изглежда добре. Сърцето ѝ изведнъж се сви от притеснение.
— О, Лу! Припаднал си! Какво точно стана?
— Призля ми, след като Уейн затвори. След минута се оправих. Бях добре, но охраната на летището настоя да ми се направи ЕКГ. Страх ги бе да не се гътна.
— Каза ли им, че са отвлекли детето ти? — попита Долтри.
Хътър му хвърли предупредителен поглед, който той се направи, че не забелязва.
— Не си спомням какво точно им казах. В началото бях доста объркан. Замаян. Със сигурност им казах, че детето ми е в беда. Това го помня. Мислех само как да се добера до колата си. По едно време те искаха да ме качат в линейка, но аз ги разкарах. Станах и си тръгнах. Май повлякох за момент някакъв, който ме бе хванал за ръката. Просто бързах много.
— Значи не си говорил с полицията на летището относно отвличането? — попита Долтри. — Не ти ли мина през акъла, че можеш да стигнеш тук по-бързо, ако си с полицейски ескорт?
— Не, не се сетих. Исках първо да разговарям с Вик.
Долтри и Хътър отново се спогледаха.
— Защо първо с Вик? — попита Хътър.
— Какво значение има това? — кресна Вик. — Трябва да мислим за Уейн, не съм ли права?
— Да — отвърна Хътър и погледна айпада си. — Точно така. Нека се фокусираме върху Уейн. Каква е паролата?
Вик ритна назад стола си, когато Лу занатиска екрана с дебелия си пръст. Стана и се приближи, искаше да гледа. Дишаше плитко и учестено. Чак изпитваше болка от напрегнатото очакване.
Хътър зареди страницата „Намери айфона си“ и се появи карта на света — светлосини континенти на фона на тъмносини океани. В горния десен ъгъл изникна:
Телефонът на Уейн
Търсене…
Намерен
Безформено сиво поле закри изображението на земното кълбо. Насред сивото изникна синя точка. Започна да се появява релеф. След малко картата щеше да покаже къде се намира айфонът. Вик видя, че синята точка се движи по път, наречен „Свети Ник“.
Всички се бяха надвесили над устройството. Долтри се бе притиснал към задника на Вик и дъхът му, който миришеше на кафе и никотин, я гъделичкаше по врата.
— Увеличи — каза Долтри.
Хътър чукна няколко пъти по екрана.
Приложението изобрази континент, който доста приличаше на Америка. Сякаш някой бе направил копие на Съединените щати от тесто и го бе лепнал в средата. В тази версия Кейп Код бе с размерите на Флорида, а Скалистите планини приличаха на Андите — хиляди мили гротескно нагънати земи. Като цяло страната бе свита значително, прибрана към центъра.
Някои от щатите бяха разпознаваеми, Колорадо и Ню Йорк например, други бяха получили нови наименования — Безнадеждна глина, Кървав меридиан. Повечето от големите градове липсваха, но на тяхно място се бяха появили други географски обекти. Във Върмонт имаше гъста гора, обграждаща място, наречено Храмът на сиротните. В Ню Хемпшир бе Къщата на ума. На север от Бостън имаше нещо, наречено Ключалката на Лъвкрафт. То представляваше кратер с формата на катинар. В Мейн, в района на Люистън, Обърн и Дери се намираше цирк „Пениуайз“. Транспортна артерия, на име Нощен път, водеше на юг, като постепенно почервеняваше и заприличваше на кървава следа.
По пътя „Свети Ник“ имаше доста обекти. В Илинойс — Стражи снежни човеци. В Канзас — Гигантски играчки. В Пенсилвания — Къщата на съня и Гробището на вероятностите.
А във високите части на планините на Колорадо, там, където свършваше „Свети Ник“, бе Коледната земя.
Самият континент се носеше сред черна пустош, озарена от звезди. Над картата не пишеше „Съединени американски щати“, а „Съединени проекции в Америка“.