Синята точка примигваше, движейки се по подобието на Западен Масачузетс, към Коледната земя. Съединените проекции в Америка не бяха точно копие на Америка. Например разстоянието от Лакония, Ню Хемпшир, до Спрингфийлд, Масачузетс, по принцип е около сто и петдесет мили, но на тази карта изглеждаше почти наполовина.
Всички гледаха невярващо.
Долтри извади носната си кърпичка и се издуха многозначително.
— Някой да вижда Земята на бонбоните?
Издаде странен гърлен звук, нещо средно между кашлица и смях.
Вик имаше чувството, че кухнята се стопява. Краищата на зрителното ѝ поле представляваха разкривено петно. Айпадът и масата останаха на фокус, но незнайно защо, изглеждаха далечни.
Тя имаше нужда от котва, от нещо, което да я държи. Имаше чувството, че ще се отдели от кухненския под… като изпуснат от детска ръка балон. По тази причина стисна Лу за китката. Той винаги бе тежал на мястото си.
Когато го погледна обаче, видя отражение на собственото си объркване. Зениците му бяха като връхчета на карфици и очевидно изпитваше затруднения при дишането.
С изненадващо спокоен глас Хътър каза:
— Не мога да разбера какво е това. На някой от вас двамата говори ли му нещо? Много странна карта! Коледна земя? Път „Свети Ник“?
— Нещо да кажеш? — попита Лу и се вторачи безпомощно във Вик.
Вик бе наясно, че той всъщност питаше: „Да ѝ кажем ли за Коледната земя? За нещата, в които ти вярваше, когато бе полудяла?“.
— Не — каза Вик и по този начин отговори на всички въпроси, както на зададените, така и на незададените.
Вик каза, че има нужда от почивка и че много би искала да си полегне. Получи подкрепа от Хътър, която посочи, че за никого няма да е от полза, ако припадне от умора.
Само че човекът, който се просна на леглото в спалнята, бе Лу. Вик не можеше да почива. Отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа в цирка отвън. В нощта се чуваше гъгнене на радиостанции и бърборене на полицаи. Някой се засмя тихичко. Цяло чудо бе, че само на стотина крачки от къщата някой се чувстваше щастлив.
Ако някой от полицаите я бе забелязал, щеше да си помисли, че тя се взира с празен поглед в пътя, надявайки се отнякъде да изникне полицейска кола с надути сирени, на чиято задна седалка е синът ѝ. Жив и здрав. Копнеещ да се прибере вкъщи. С устни, порозовели от сладоледа, с който са го почерпили ченгетата.
Но тя не гледаше към пътя с надеждата, че някой ще ѝ върне Уейн. Само тя можеше да го върне. Вик се взираше в триумфа, който лежеше там, където го бе оставила.
Лу се бе проснал на леглото като тюлен. Когато заговори, главата му бе обърната към тавана.
— Защо не се опънеш до мен? Ще ми се да си до мен.
Тя спусна завесите и отиде до леглото. Преметна крак над неговите крака и се притисна към едрото му тяло. Не бе правила това от години.
— Онзи човек, който прилича на злия близнак на Мики Руни… Долтри, каза, че си пострадала.
Той не знаеше нищо. Никой не му бе казал какво се е случило.
Тя отново разказа всичко. Първоначално само повтаряше това, което бе споделила с Хътър и другите ченгета. Историята вече бе заприличала на сценарий за театрална постановка и Вик можеше да я рецитира, без да се замисля.
Но когато му разказа за излизането с триумфа, осъзна, че не бива да пропуска моста. Можеше и трябваше да му разкаже, че е попаднала на Прекия път в мъглата, защото точно това се бе случило. Наистина се бе случило.
— Видях моста — прошепна тя и се надигна, за да го погледне в лицето. — Подкарах по него, Лу. Търсех го и той се появи. Вярваш ли ми?
— Повярвах ти още първия път, когато ми разказа за него.
— Лъжец — каза тя, но с усмивка на уста.
Той протегна ръка и докосна лявата ѝ гърда.
— Защо да не ти вярвам? Мостът те описва по-добре от всичко друго. Аз съм като онзи плакат на стената на „Досиетата X“ — „Искам да повярвам“. Историята на живота ми, госпожо. Давай. Минала си по моста. После какво?
— Не минах по него. Уплаших се. Страшно се уплаших, Лу. Помислих го за халюцинация. Помислих, че пак съм се побъркала. Натиснах толкова рязко спирачката, че от мотора се разхвърчаха чаркове.
Разказа му как е обърнала триумфа и е излязла, бутайки го със затворени очи и треперещи крака. Описа му звуците в Прекия път и усещането, че зад стената има водопад. Каза му, че когато е престанала да чува пращенето, е разбрала, че е отвън. Описа му мъчителното придвижване до къщата.
После Вик разказа как Манкс и другият мъж са я причакали и как Манкс я е нападнал с чук. Лу не беше от желязо. Трепваше, простенваше и псуваше. Когато му каза, че е разпрала лицето на Манкс с гаечен ключ, той възкликна: „Де да му беше продупчила кратуната!“. Тя го увери, че е направила каквото ѝ е било по силите. Той тупна бедрото си с юмрук, когато разбра, че Човека с противогаза е гръмнал ухото на Манкс. Слушаше напрегнато, сякаш с цялото си тяло; бе като лък, чиято тетива е изпъната до краен предел.