Обади се повторно чак когато тя стигна до бягството към езерото.
— Значи, това се е случвало, когато Уейн ми звънна — каза той.
— Какво стана на летището? Истината ми кажи!
— Казах ти вече. Припаднах. — Разкърши врат, после добави: — Картата. С пътя до Коледната земя. Какво е това място?
— Не знам.
— Не е в нашия свят обаче, нали?
— Не знам. Мисля си… мисля си, че е нашият свят. Някакъв негов вариант поне. Вариантът, който Чарли Манкс носи в главата си. Всеки човек живее в два свята, не е ли така? Единият свят е физическият… но всеки от нас има и свой вътрешен свят, свят на мислите. Той е съставен от идеи, не от материя. Не по-малко реален е, просто е вътре в нас. Това е проекция. Всички притежават проекции, които се свързват по същия начин, както Ню Хемпшир се свързва с Върмонт. Може би някои хора успяват да влязат в този свят на мислите чрез специални средства. Ключ. Автомобил. Велосипед. Мотор. Какво ли още не.
— Как твоят мисловен свят може да се свърже с моя?
— Нямам представа. Но… но представи си, че Кийт Ричардс измисли песен, а ти после чуеш тази песен по радиото. На практика неговите мисли влизат в главата ти. Моите идеи могат да долетят при теб като птици.
Лу се намръщи и каза:
— Значи, Манкс някак си изважда децата от материалния свят и ги прехвърля в света на идеите. Добре. Това го схващам. Странно е, но го схващам. Да се върнем към атаката. Човекът, носещ противогаз, е бил въоръжен.
Вик му разказа, че се е хвърлила във водата, че Човека с противогаза е открил огън и че докато тя се е спотайвала под сала, Манкс е дръпнал една реч. Когато приключи, затвори очи и завря главата си във врата на Лу. Беше уморена, много уморена, направо скапана. Гравитацията в този нов свят на умората бе слаба. Ако не бе привързана към Лу, Вик щеше да отлети нанякъде.
— Той иска да тръгнеш да го търсиш — отбеляза Лу.
— Мога да го намеря. Мога да намеря тази Къща на съня. Казах ти. Преди да строша мотора, се качих с него на моста.
— Вероятно веригата се е измъкнала. Добре че не си се пребила.
Тя отвори очи и каза:
— Трябва да го поправиш, Лу. Трябва да го поправиш тази нощ. Възможно най-бързо. Кажи на Хътър и на полицаите, че не можеш да спиш. Кажи им, че като се занимаваш с нещо, не те връхлитат лоши мисли. Хората реагират на стреса по странни начини, а ти си механик. Едва ли ще ти задават много въпроси.
— Манкс ти е казал да го потърсиш. Какво мислиш, че ти е подготвил?
— Той да му мисли, защото аз съм му подготвила нещо.
— Ами ако не е в тази Къща на съня? Дали мотоциклетът ще те отведе при него, ако той е на път например?
— Не знам — каза Вик, но си помисли: „Не“.
Нямаше представа откъде идва тази нейна убеденост, как би могла да знае такова нещо, но убедеността бе факт. Спомни си, че преди много време бе търсила един изгубен котарак — Тейлър. Смяташе, че го е намерила, само защото бе мъртъв. Ако котаракът бе жив и се щураше някъде, мостът нямаше да има за какво да се захване. Мостът правеше връзка към търсения обект само ако въпросният обект стоеше на място. Лу усети колебанието ѝ, затова тя каза:
— Няма значение. Манкс все някога ще спре да се движи. За да се нахрани. Или да се наспи. Все някога ще спре и тогава ще го спипам.
— Ти ме пита дали те смятам за луда, поради факта че виждаш мост. И аз казах „не“. Но това? Това вече звучи съвсем налудничаво. Да откриеш Манкс с помощта на мотоциклета, за да може после той спокойно да те очисти, тоест да довърши започнатото тази сутрин!
— Няма други варианти. — Тя стрелна очи към вратата. — Лу, няма друг начин да си върнем Уейн. Тези хора не могат да го намерят. Аз мога. Ще го поправиш ли?
Той въздъхна тежко и каза:
— Ще опитам, Вик, ще опитам. При едно условие обаче.
— Казвай.
— Когато го поправя, вземаш ме с теб.
Път „Свети Ник“
NOS4A2 цепеше като торпедо гъстия мрак. Изкачваха нисък хълм. Призракът вземаше завоите толкова гладко, че се създаваше усещането, че се движи по релси. Уейн отиваше към нещо добро и прекрасно.
Снегът падаше на едри снежинки, наподобяващи гъши пух. Издаващите лек скърцащ звук чистачки ги избутваха настрани.