Тя продължаваше да е мъртва. Болничният ѝ халат бе разкопчан и когато тя се наведе, лъсна кльощавият ѝ гръб. Голият ѝ задник лежеше върху красивата бежова седалка. Краката ѝ бяха мършави, ужасни и се белееха в мрака. Бяха нашарени с черни варикозни вени. Очите ѝ бяха скрити зад две лъскави сребърни монети от половин долар.
Уейн отвори уста, за да изкрещи, но баба Линда опря показалец в устните си. Шшшт.
— Нещата забавиш ще обратно на мислиш да можеш ако. Уейн, истината от отдалечава те той — предупреди го тя със строг глас.
Манкс наклони глава, сякаш се бе заслушал в подозрителен звук, идещ откъм двигателя на колата. Линда говореше достатъчно ясно, че Манкс да може да я чуе, но той не се обърна назад, а изражението му подсказваше, че само си мисли, че е дочул нещо.
Баба му изглеждаше ужасно и говореше глупости — все пак бяха подлудяващо близо до някакъв смисъл — което му изкара акъла. Монетите върху очите ѝ проблеснаха.
— Махай се — прошепна Уейн.
— Си себе за ти младостта задържи ще и ти душата унищожи ще той. Скъсаш се не докато гума като разпъва те ще той. Душата извади ти ще той — обясни баба Линда, като от време на време опираше студения си пръст в гърдите му.
Той изскимтя и се отдръпна. В същото време се опитваше да схване бръщолевениците ѝ. Докато не се скъсаш — това ясно. Гума? Ами да! Тя говореше на обратно и вероятно затова господин Манкс не я чуваше. Не я чуваше, защото се движеше напред, а тя назад. Опита да си припомни какво друго бе казала тя, за да може да разплете нейния мъртвешки говор, но думите вече чезнеха от съзнанието му.
Господин Манкс каза:
— Свали прозореца, момченце! Действай! — Вече говореше строго, не приятелски, както преди. — Искам да задържиш част от тази сладост за себе си! Побързай! Наближаваме тунел!
Но Уейн не можеше да свали стъклото, защото го бе страх да се пресегне покрай Линда. Страхуваше се от нея, колкото от Манкс. Идеше му да покрие очите си с длани, за да не я вижда. Дишаше учестено, като бегач, навлязъл в последната обиколка, а от устата му излизаше пара, все едно в колата бе студено, макар че като че ли не беше.
Погледна към предната седалка, търсеше помощ. Обаче господин Манкс се бе променил. Лявото му ухо липсваше. Покрай бузата му се поклащаха червеникави ивици плът. Шапката бе изчезнала и сега се виждаше плешива, покрита със старчески петна глава. Няколкото сребърни косъма бяха сресани назад. От челото му бе отпрано парче кожа. Очите му ги нямаше, на тяхно място се бяха появили червени дупки, не окървавени кухини, а кратери, пълни с живи въглени.
Бинг продължаваше да спи, усмихнат като човек с пълен стомах и топли крака.
Уейн погледна през предното стъкло и видя, че се приближават към тунел, вкопан в каменната основа на хълма.
— Кой е отзад при теб? — попита Манкс с ужасяващ, жужащ глас.
Това не бе човешки глас. Бе звук като от хиляди бръмчащи вкупом мухи.
Уейн извърна глава настрани, към Линда, но тя си бе отишла.
Тунелът погълна призрака. В тъмнината се виждаха само червените дупки, появили се на мястото на очите на Манкс.
— Не искам да ходя в Коледната земя — обяви Уейн.
— Всички искат да отидат в Коледната земя — отвърна нещото на предната седалка, което някога, преди стотици години, вероятно е било човек.
Бързо приближаваха яркия кръг слънчева светлина в края на тунела. Бе нощ на влизане, но сега се движеха към летен блясък, от който Уейн го заболяха очите.
Покри лицето си с длани и простена. Светлината изгаряше пръстите му, ставаше все по-интензивна и вече проникваше през плътта му. Видя черните си кости сред мекото сияние на мускулите и сухожилията. Имаше чувството, че всеки момент ще се възпламени.
— Не ми харесва! Не ми харесва! — изкрещя той.
Колата се затресе по неравния път толкова силно, че дланите му се отместиха от лицето. Той примигна срещу утринното слънце.
Бинг Партридж, Човека с противогаза, се извърна и погледна Уейн. Униформата я нямаше. Сега бе облечен в мръсния анцуг.
— И на мен — каза, докато бъркаше с пръст в ухото си. — И аз не си падам много по утринното слънце.
Шугъркрийк, Пенсилвания
— Слънце, слънце, махни се — изломоти, прозявайки се, Човека с противогаза. — Друг ден появи се. — Замълча за момент, после добави плахо: — Сънувах прекрасен сън. Сънувах Коледната земя.
— Дано да ти е харесал — подхвърли Манкс. — Като се има предвид, че оплеска всичко, ще си останеш само със сънищата!