— Ама ти всичко римуваш — подхвърли Уейн.
Манкс се захили като хиена и плесна с длан по волана.
— Определено! Добрият стар Бинг Партридж е демон на римите! Ако хвърлиш едно око на твоята библия, ще видиш, че най-нисшите демони са такива, не че няма полза от тях.
Бинг опря челото си в стъклото и се загледа в пасящите край пътя овце.
— Чао, чао, черни овце — затананика си тихичко. — Вълна имате ли?
Манкс отново се обади:
— Тези татуировки на майка ти…
— Да? — отвърна Уейн.
Мислеше си, че ако отвори чекмеджето, вероятно няма да намери телефона вътре. Не би се изненадал те да са го взели, докато е спял.
— Сигурно съм старомоден, но ги възприемам като подканяне на мръсниците да зяпат. Според теб на нея приятен ли ѝ е такъв тип внимание?
— Имало една курва от Перу — прошепна Човека с противогаза и се изкиска.
— Те са красиви — каза Уейн.
— Заради тях ли баща ти се разведе с нея? Не му е харесвало, че привлича хорските погледи с голите си изрисувани крака?
— Не са се развеждали. Изобщо не са сключвали брак.
Манкс се засмя отново.
— Я, каква изненада.
Свиха към някакво заспало градче. Центърът имаше жалък, запуснат вид. Витрините на магазините бяха замъглени и накичени с табели, на които пишеше „Дава се под наем“. Вратите на киното бяха покрити с шперплатови плоскости, а на козирката се мъдреше надпис „Весела Коледа!“. Имаше и украса от шарени лампички, макар че бе средата на юли.
Уейн копнееше да разбере какво е станало с телефона му. Протегна крак към чекмеджето. Намести пръстите си под дръжката.
— Има вид на атлетка, признавам — каза Манкс. Уейн почти не го чуваше. — Предполагам, че си има гадже.
Уейн отвърна:
— Казва, че аз съм нейното гадже.
— Ха-ха. Всички майки казват така на синовете си. Баща ти по-възрастен ли е от нея?
— Не знам. Малко по-възрастен е вероятно.
Уейн изтегли чекмеджето с палеца си. Телефонът все още беше вътре. Затвори чекмеджето. По-късно. Ако се опиташе сега, просто щяха да му го отнемат.
— Тя гледа ли с добро око на по-възрастните мъже? — попита Манкс.
Уейн се изненада, че Манкс се интересува от тези неща. Нямаше да се изненада толкова, ако го бе заразпитвал за морски лъвове и спортни коли. Вече дори не си спомняше как разговорът бе тръгнал в тази посока. Замисли се как да я обърне.
„Ако мислиш на обратно… На обратно.“ Мъртвата баба Линда бе в съня му и говореше наопаки. Той бе забравил повечето от казаното, но точно тази част си я спомняше отлично, сякаш бе написано със симпатично мастило съобщение, което се появява след затопляне на хартията. Ако мислиш на обратно? Тогава какво? Нямаше представа.
Колата спря на кръстовище. На два метра от тях на тротоара стоеше жена на средна възраст. Беше с шорти и тенисистка лента на главата и подтичваше на място. Чакаше да светне зелено, въпреки че нямаше никакво движение.
Уейн реагира инстинктивно. Метна се към вратата и блъсна стъклото с глава.
— Помощ! — изкрещя. — Помогнете ми!
Жената се намръщи, после се огледа. Очите ѝ бяха вперени в ролс-ройса.
— Моля ви, помогнете! — викна Уейн, като заудря с длани по прозореца.
Тя се усмихна и му помаха.
Светна зелено. Манкс спокойно преведе колата през кръстовището.
От сладкарницата вляво излезе човек в униформа. Беше с шапка, която приличаше на полицейска, и синьо яке.
Уейн се хвърли към другата страна на колата и задумка с юмруци по стъклото. И тогава човекът дойде на фокус. Беше пощальон, не полицай. Тантурест мъж, прехвърлил петдесетте.
— Помогнете ми! Отвлякоха ме! Помощ, помощ, помощ! — викаше Уейн с гъгнещ глас.
— Не те чува — отбеляза Манкс. — По-скоро не чува това, което ти искаш да чуе.
Пощальонът погледна ролса. Усмихна се и вдигна два пръста към козирката на шапката си за поздрав. Манкс даде газ и го подмина.
— Спря ли с вдигането на врява?
— Те защо не ме чуват? — попита Уейн.
— Ако трябва да перифразирам поговорката за Лас Вегас… Каквото се случва в призрака, си остава в призрака.
Излезе от централната част на градчето и даде газ. Тухлените сгради и магазините с мръсни витрини останаха отзад.
— Не се тревожи — каза Манкс. — Ако този път ти е писнал, да знаеш, че скоро ще го напуснем. И на мен ми додея от него. Вече почти стигнахме.
— Коледната земя? — попита Уейн.
Манкс присви замислено устни.
— Не. Тя е далече все още.
— Къщата на съня — поясни Човека с противогаза.
Езерото
Вик затвори очи за секунда, а когато ги отвори, погледът ѝ се спря върху часовника на нощната масичка. Показваше 5:59. Точно в 6:00 телефонът звънна.