— Този. С такъв ме удряше.
Хътър погледна екрана. На снимката имаше дълъг трийсетина сантиметра чук с метална глава с формата на паралелепипед, нарязана дръжка и заострена кука в единия край.
— Сигурна ли си?
— Да. Заради куката. Този беше. Що за чук е това?
Хътър прехапа долната си устна, после ритна стола си назад и стана.
— Такива не се продават в железарските магазини. Трябва да проведа един телефонен разговор.
Поколеба се, положила длан върху облегалката на стола на Вик.
— Ще можеш ли да направиш изявление пред журналистите този следобед? Кабелните новинарски канали вършат работа. Всички знаят за поредицата „Търсача“, а това е плюс. Съжалявам, но голяма част от хората възприемат отвличането като игра на живот и смърт, подобна на тези в „Търсача“. Една лична молба за помощ би била полезна. Информираността е най-доброто ни оръжие.
— Медиите спомниха ли си, че Манкс ме отвлече, когато бях тийнейджърка?
Хътър сбърчи замислено чело.
— Хм. Не, не са извадили това още. Мисля, че не трябва да споменаваш този факт в изявлението си. Важно е медиите да са фокусирани в информацията, която е от значение. Искаме хората да започнат да търсят сина ти и онази кола. За това ще говорим. Всичко друго е маловажно, дори може да попречи.
— Колата, синът ми и Манкс — каза Вик. — Искаме всички да си отварят очите на четири за Манкс.
— Да, разбира се. — Направи две крачки към вратата, после се обърна и добави: — Справяш се чудесно, Виктория. Прояви сила в труден момент. Направи толкова много, че чак ми е неудобно да искам още. Но днес по някое време, когато си готова, ще се наложи да минем пак през цялата история. Искам да знам повече за това, което ти е сторил Манкс. Така шансовете да намерим сина ти ще се увеличат значително.
— Вече ти казах какво ми направи. Вчера ти споделих всичко. Би ме с чука, подгони ме към езерото, а накрая си тръгна със сина ми.
— Съжалявам. Не се изразих достатъчно ясно. Не говоря за стореното от Манкс вчера. Говоря за 1996 г., когато е отвлякъл теб.
Вик разбираше, че Хътър е старателна жена. Търпелива и благоразумна. Чрез своя внимателен, търпелив и благоразумен подход тя вървеше към заключението, че Вик се заблуждава относно Чарли Манкс. Обаче ако не вярваше, че Уейн е бил отвлечен от Манкс, тогава какво се бе случило според нея?
Вик имаше чувството, че я дебне някаква заплаха. Сякаш докато шофираше, бе усетила лед под гумите и бе осъзнала, че при всяко по-рязко завъртане на волана колата може да изхвърчи от пътя.
„Несъмнено някой те е пребил — бе казала Хътър. — По този въпрос няма спорове.“
И: „Прекарала си един месец в психиатрична клиника, където ти е била поставена диагноза шизофрения“.
Както си пиеше кафето в състояние на относително спокойствие, Вик най-накрая успя да прозре истината. Прозрението бе съпроводено със студенина на врата и изтръпване на скалпа — физическите индикатори за учудване и ужас. В еднаква степен чувстваше и двете. Глътна малко топло кафе, за да пропъди гадната студенина и съпътстващата я тревожност. Опита се да запази присъствие на духа.
Така. Хътър смяташе, че Вик е убила Уейн в изблик на лудост. Убила е и кучето, а после е метнала трупа на Уейн в езерото. Някой бил стрелял с пистолет? Но нямаше нито куршуми, нито гилзи. Куршумите явно бяха паднали на дъното. Оградата бе разбита, а по двора имаше следи от гуми — само за това все още не можеха да намерят обяснение. Рано или късно, обаче, щяха да намерят. Щяха да си измислят нещо и да го нагласят така, че да пасне на останалите факти.
Бяха я сложили в един кюп със Сюзан Смит от Южна Каролина, която издави децата си, а после излезе с опашатата лъжа, че са били отвлечени от чернокож. Цяла седмица страната се тресе от расистка истерия. Ето защо по телевизията не споменаваха Манкс. Полицаите не вярваха, че той е жив. Не вярваха и че е имало отвличане, но се правеха, че го приемат за факт, вероятно за да се покрият от законова гледна точка.
Вик допи кафето си, сложи чашата в мивката и излезе през задната врата.
В задния двор нямаше никой. Закрачи по росната трева. Стигна до гаража и погледна през прозореца му.
Лу спеше на пода, до мотоциклета, който бе на части. Бе подложил под главата си нагънат брезент. Ръцете му бяха целите в смазка. Бе се пипал по лицето насън — по бузите му имаше черни петна.
— Цяла нощ работи там вътре — каза някой зад нея.
Долтри я бе последвал. Както се хилеше, в устата му проблесна златен зъб. Държеше цигара.
— Запознат съм с това. Виждал съм го стотици пъти. Хората реагират по някакъв начин, когато се чувстват безпомощни. Нямаш представа колко много жени се занимават с плетене, докато чакат резултатите от животоспасяващите операции, на които са подложени децата им. Когато се чувстваш безпомощен, се опитваш да изключиш съзнанието си.