Уейн се засмя.
Така изненада всички, включително себе си. Смехът му бе напълно неволна реакция и приличаше на кихане. Манкс и Бинг извърнаха глави към него. Очите на Бинг бяха влажни, дебелото му грозно лице бе изкривено в нещастна физиономия. Манкс обаче изглеждаше приятно изненадан.
— Ти да мълчиш! — кресна Бинг. — Не ми се присмивай! Ще ти отпоря муцуната! Ей сега ще си взема ножицата и ще те накълцам на парчета!
Манкс вдигна сребристия чук и тупна Бинг по гърдите.
— Тихо — каза Манкс. — Всички деца се смеят на маймунджилъците на клоуните. Това е съвсем естествено.
На Уейн му мина през акъла, че щеше да е много забавно, ако Манкс бе разбил носа на Бинг с чука. Представи си как носът на Бинг се пръсва като балон, пълен с червено безалкохолно. Едва не се засмя отново.
Дълбоко в себе си Уейн се чудеше как изобщо е възможно при такава ситуация да намира нещо за смешно. Може би газът, с който го бе напръскал Бинг Партридж, все още действаше. Беше спал цяла нощ, но не се чувстваше отпочинал. Чувстваше се болен — изсмукан и трескав. Трескав преди всичко, сякаш се вареше в собствената си кожа. Копнееше за студен душ, за топване в студено езеро, за хапка сняг.
Манкс хвърли на Уейн още един кос поглед и смигна. Уейн трепна, стомахът му сякаш бавно се преобърна.
„Този човек е отрова — помисли си той, след което повтори наум думите си, само че на обратно: — Отрова е човек този.“ След като роди това странно звучащо, обърнато изречение, Уейн, незнайно защо, се почувства по-добре.
— Щом ти се върши домакинска работа, нарежи малко бекон за този младеж. Сигурен съм, че той ще се зарадва.
Бинг сведе глава, по бузите му се търкаляха сълзи.
— Действай. Ходи да ревеш в кухнята, за да не те чувам. Скоро ще си уредим сметките.
Бинг се изниза и затвори вратата. Докато минаваше покрай задните прозорци, хвърли към Уейн поглед, изпълнен с омраза. На Уейн никога не му се бе случвало да го гледат така — този човек определено гореше от желание да го убие. Беше забавно. Уейн едва се въздържаше да не се засмее.
Издиша бавно въздуха в дробовете си. Не искаше да мисли за нещата, за които мислеше. Някой бе развъртял капачката на буркан с черни пеперуди и сега те се щураха бясно в главата му — върволица от забавни идеи. Забавни като да се счупи носът на някого или някой да се гръмне в главата.
— Предпочитам да шофирам нощем — каза Чарли Манкс. — По принцип съм нощна птица. Това, което е добро денем, става още по-добро нощем. Въртележка, виенско колело, целувка на момиче. Всичко. А и когато чукнах осемдесет и пет, слънцето започна да дразни очите ми. Искаш ли да пуснеш една вода?
— Да се изпишкам?
— Или да направиш шоколадова торта? — попита Манкс.
Уейн прихна. Смехът му бе остър, гръмък. Покри устата си с длан в опит да се спре.
Манкс го наблюдаваше с грейналите си немигащи очи. Уейн бе почти сигурен, че откакто бяха заедно, не го бе виждал да мига.
— Какво правиш с мен? — попита Уейн.
— Отдалечавам те от нещата, които са те натъжавали. А когато стигнем, от твоята тъга няма да е останала следа. Ела. Тук в гаража има тоалетна.
Той излезе от колата и в този момент задната дясна врата се отключи. Изщракването бе толкова силно, че Уейн трепна.
Уейн бе възнамерявал да хукне да бяга веднага щом излезе от колата, но въздухът бе топъл и влажен и някак… уморителен. Той залепваше за Уейн или може би Уейн залепваше за него… като муха в хартиен капан. Още след първата крачка Манкс плъзна длан към врата му. Хватката му не бе болезнена или груба, а здрава. С лекота завъртя Уейн, така че той да не вижда отворената гаражна врата.
Погледът на Уейн се задържа върху редиците очукани зелени бутилки. Веждите му се смръщиха. Севофлуран.
Манкс забеляза накъде гледа Уейн и едното ъгълче на устата му се помести нагоре в тънка усмивка.
— Господин Партридж работи в отдела по поддръжка на едно химическо предприятие, намиращо се на три мили от тук. Севофлуранът е наркотик и анестетик, използва се често от зъболекарите. Едно време зъболекарите упояваха пациентите си, децата включително, с бренди, но се смята, че севофлуранът е по-хуманен и по-ефективен. Повредените бутилки биват изваждани от употреба. Бинг върши тази работа. Но понякога повредите не са сериозни.
Манкс повлече Уейн към стълбището, което водеше към втория етаж на гаража. Под стълбището имаше открехната врата.
— Мога ли да ти извия ухото за момент, Уейн? — попита Манкс.
Уейн си представи как Манкс сграбчва лявото му ухо и започва да го усуква, вследствие на което той запищява и пада на колене. Една ужасяваща, скрита част от съзнанието му намираше това за забавно. В същото време кожата на врата му под жилавата длан на Манкс изтръпна.