Някъде излая куче и забръмча косачка. Животът продължаваше, но тук, в ролс-ройса, всичко бе застинало, защото телефона го нямаше.
Уейн издърпа чекмеджето докрай и бръкна вътре, опипвайки платнената подплата, сякаш телефонът можеше да се е скрил под нея. Нямаше никакво съмнение, че го бе сложил точно в това чекмедже, но погледна и в другото, това зад пасажерската седалка. И то бе празно.
— Къде си? — кресна Уейн, макар че вече знаеше.
Докато той си бе мил ръцете, Манкс бе прибрал телефона, който сега вероятно бе в джоба на палтото му. На Уейн му се доплака. Бе изградил дълбоко в себе си фина катедрала от надежда, която Манкс бе стъпкал и впоследствие подпалил. ГОСПОД ИЗГОРЯ ЖИВ, ОСТАНАХА САМО ДЯВОЛИТЕ.
Беше глупаво и напълно безсмислено, но Уейн отвори отново първото чекмедже.
Вътре имаше коледни играчки.
Секунди по-рано не бяха там. Секунди по-рано чекмеджето бе абсолютно празно. Сега обаче вътре имаше емайлиран ангел с гледащи тъжно очи, голяма сребърна снежинка, покрита с лъскави прашинки, и спяща синя луна, мушната в коледна шапка.
— Какво е това? — каза Уейн, без да си дава сметка, че мисли на глас.
Извади един по един предметите и ги разгледа.
Ангелът висеше на златна халка. Поклащаше се лекичко и надуваше рога си.
Снежинката изглеждаше опасна, приличаше на шурикен на нинджа.
Луната се усмихваше умислено.
Уейн върна играчките в чекмеджето и внимателно го затвори.
Отново го отвори.
Бе празно.
Изпъшка разочаровано, издишвайки пара, ритна чекмеджето и изсъска:
— Искам си телефона.
Нещо изщрака отпред. Уейн вдигна глава точно навреме, за да види отварянето на жабката.
Телефонът му лежеше върху купчина пътни карти.
Уейн се надигна. Трябваше да се прегърби и темето му щеше да се опре в покрива, но шанс имаше. Чувстваше се така, сякаш е станал свидетел на ловък трик — фокусникът бе плъзнал дланта си над букет цветя и го бе превърнал в неговия айфон. Почудата му бе примесена е изнервящо смущение.
Призракът се опитваше да го дразни.
Призракът или Манкс. Уейн бе стигнал до извода, че двамата са едно и също нещо, по-скоро, че единият е продължение на другия. Призракът бе част от Манкс, както дясната ръка на Уейн бе част от Уейн.
Уейн се вторачи в телефона. Трябваше да се опита да си го прибере, въпреки съпротивата на колата.
Но какво значение имаше телефонът; шофьорската врата бе отключена, нищо не му пречеше да излезе от колата и да избяга. Като изключим факта, че три пъти се бе опитвал да се прехвърли на предната седалка и по някаква причина винаги бе падал отзад.
Тогава обаче бе упоен. Човека с противогаза го бе напръскал със севофлуран, при което съзнанието му се бе замъглило. Тогава едва успяваше да се надигне от пода. Нищо чудно, че все падаше на задната седалка. Направо не бе за вярване, че е останал толкова дълго време в съзнание.
Уейн вдигна дясната си ръка, канейки се да се пресегне над преградата, когато забеляза, че все още стиска играчката с форма на луна. Всъщност вече цяла минута плъзгаше палец по гладката извивка — несъзнателно движение, което бе адски успокоително. Примигна озадачено, сигурен бе, че прибра трите играчки в чекмеджето.
В този момент Уейн осъзна, че луната с дебелите си бузи, големия нос и дългите мигли прилича на баща му. Прибра я в джоба си, после отново вдигна ръка. Пресегна се над преградата към жабката.
Когато се озоваха над предната седалка, пръстите му се смалиха. Връхчетата се бяха преместили над долните стави. Когато видя какво се случва, раменете му подскочиха нервно, но той не отдръпна ръката си. Гледката бе гротескна, но в същото време и някак очарователна.
Все още чувстваше върховете на пръстите си. Можеше да ги потърка едни в други, да усети как възглавничката под палеца му се отрива в крайчеца на показалеца. Просто не ги виждаше.
Уейн се пресегна още по-напред и цялата му ръка мина през невидимата бариера. Ръката му се превърна в гладък розов чукан — безболезнена ампутация. Няколко пъти отвори и затвори невидимия си юмрук. Беше там, цялата му ръка бе там. Само дето не бе ясно къде е това „там“.
Протегна се към жабката и намиращия се в нея телефон.
Нещо го смушка в гърба. В същото време пръстите на невидимата му дясна ръка се удариха в твърд предмет.
Уейн погледна назад.
Една ръка — неговата ръка — стърчеше от задната седалка. Като че ли не бе пробила седалката, а бе израснала от нея. Дланта в края бе покрита с нормална кожа. Китката също. Обаче към рамото плътта потъмняваше и загрубяваше, и заприличваше на протъркана бежова тапицерия, която бе изтъняла, тъй като бе изтеглена от облегалката.