Манкс бръкна в джоба на палтото си и извади копието на статията за Нейтан Деметър. Погледна замислено листа, после го обърна към Уейн. Чукна с пръст върху името.
ГРАДСКА БИБЛИОТЕКА
Хиър, Айова
— Значи, трябва да я потърся в Хиър! — каза Манкс. — Добре че ни е на път!
Уейн дишаше учестено, сякаш бе пробягал няколко километра.
— Искам да се обадя на мама.
— Не — каза Манкс и се освободи от хватката на Уейн. — Имахме договорка. Истината, цялата истина и само истината. Още ми тръпнат ушите от лъжата, която се опита да ми пробуташ! Много лоша постъпка. Скоро ще разбереш, че на мен такива не ми минават!
— Не! — кресна Уейн. — Казах ти всичко, което искаше да знаеш! Ти обеща! Даде ми още един шанс!
— Казах „може и да дам разрешение за телефонен разговор“, ако ми кажеш истината за мотора на майка ти. Но ти не знаеше нищо, а и не съм споменавал, че ще ти позволя да се обадиш днес. Ще се наложи да изчакаме до утре. Благодарение на чакането ще научиш един много ценен урок. А именно че никой не обича да го лъжат, Уейн!
Той затвори вратата. Бутончето на ключалката се смъкна.
— Не! — изкрещя отново Уейн, но Манкс вече се отдалечаваше. Заобиколи зелените бутилки и се насочи към стълбището. — Не, не е честно!
Уейн се свлече на пода. Дръпна месинговата дръжка на чекмеджето, в което се намираше телефонът, но то не помръдна, сякаш бе заковано. Запъна крак в преградата, отделяща предната от задната част на колата, и задърпа с всичка сила. Дръжката се изплъзна от запотените му длани и той падна на седалката.
— Моля! — провикна се Уейн. — Моля!
Манкс, който вече бе пред стълбището, хвърли поглед към колата. Изражението му излъчваше тъга. Очите му се бяха навлажнили. Поклати глава, но дали в знак на отрицание, или просто на разочарование, никой не можеше да каже.
Натисна един бутон на стената. Автоматичната гаражна врата се спусна, тракайки. Преди да се качи горе, изключи осветлението, оставяйки Уейн сам в призрака.
Езерото
След приключването на следобедния разпит от страна на Хътър, Вик се чувстваше изстискана, все едно бе хванала стомашен вирус. Ставите я боляха, а гърбът ѝ пулсираше. Бе гладна като вълк, но когато ѝ дадоха сандвич с пуешко, за малко не повърна. Дори препечената филийка не можа да преглътне.
Каза на Хътър всички стари лъжи относно Манкс — как той ѝ бил някаква инжекция, а после я набутал в колата си; как тя избягала, когато стигнали в Колорадо. Бяха в кухнята, Хътър задаваше въпроси, а Вик гледаше да отговаря възможно най-добре. Непрекъснато влизаха и излизаха ченгета.
След като Вик разказа за отвличането си, Хътър поиска да узнае какво се е случило впоследствие. Интересуваше се какво е довело до влизането на Вик в лудница и защо тя е подпалила собствената си къща.
— Нямах намерение да изгарям къщата — обясни Вик. — Просто исках да се отърва от телефоните. Набутах ги всичките във фурната. Това ми се струваше най-простият начин да спра телефонните обаждания.
— Телефоните обаждания от мъртъвци?
— От мъртви деца, да.
— Това ли е основната тема в самозаблудите ти? Нещата винаги ли се въртят около мъртви деца?
— Беше. Въртяха. Минало време.
Хътър изгледа Вик така, както укротителите на змии гледат отровна кобра. Вик си помисли: „Няма ли да ме питаш най-сетне. Да ме питаш дали не съм убила момченцето си. Изплюй камъчето де“. Срещна погледа на Хътър, без да мигне или да трепне. Вик бе преживяла какво ли не — нападение с чук, опити да бъде прегазена, застреляна и изгорена жива, вкарване в психиатрично заведение, наркотична зависимост, и на няколко пъти се бе измъквала на косъм от смъртта. Някакъв си враждебен поглед беше нищо.
Хътър каза:
— Може би желаеш да си починеш и да се освежиш. Пресконференцията е насрочена за пет и двайсет. Така ще влезем в праймтайма.
Вик отвърна:
— Де да знаех нещо, което да ти помогне да го намериш.
— Напротив, много ми помагаш. Благодаря ти. Вече разполагам с доста полезна информация.
Хътър отмести погледа си и Вик си помисли, че разпитът е приключил. Но когато Вик се надигна от стола, Хътър се пресегна към подпрените на стената листове рисувателен картон.
— Вик — подхвана Хътър, — има още нещо.
Вик застина с ръка върху облегалката на стола.
Хътър сложи листовете на масата така, че Вик да може да ги вижда добре. Нейните рисунки, страниците на новата книга — „Петата скорост на Търсача“, празничната история. Това, върху което работеше, когато не се занимаваше с триумфа. Хътър започна да прелиства, давайки възможност на Вик да разгледа изображенията. Първо бе рисувала със син молив, после бе минала всичко с туш, а довършването бе с водни бои. Хартията шумолеше по начин, който извика в съзнанието на Вик образа на гадател, който разбърква картите си таро, готов да предскаже нещо много лошо.