Хътър каза:
— Вече ти споменах, че в академията в Куонтико използваха загадките на Търсача за обучителни цели, по-точно за трениране на наблюдателността. Когато видях в гаража част от илюстрациите към новата книга, просто не можах да се въздържа. Впечатлена съм от работата ти. Дори Ешер би могъл да ти завиди. Като ги разгледах хубаво, започнах да се чудя. За коледна книга са, нали?
Внезапният импулс да избяга от купчината листове, да се скрие от собственото си творение, сякаш това бяха снимки на одрани животни, изчезна за секунди. Идеше ѝ да каже, че никога не е виждала тези илюстрации, да изкрещи, че не знае откъде са се появили. И двете твърдения биха били истина, но тя просто положи ръка върху листовете и заговори отегчено:
— Да, идея на издателя ми.
— А… мислиш ли… дали е възможно… това да е Коледната земя? Човекът, който отвлече сина ти, да е знаел върху какво работиш и да има някаква връзка между новата ти книга и това, което видяхме, когато се опитахме да проследим айфона на сина ти?
Тя впери поглед в първата илюстрация. На нея бяха изобразени Търсача и малката Бони, прегърнати, стоящи върху парче лед насред Северния ледовит океан. Вик имаше спомен, че е рисувала промъкващия се отдолу механичен калмар, управляван от откачалката Мобиус Стрип. Но под леда тук се виждаха деца с мъртви очи. Бяха промушили ръцете си с дълги бели нокти през пукнатините. Хилеха се, показвайки малките си закривени зъби.
На друга илюстрация Търсача се опитваше да намери път през лабиринт от високи захарни бастунчета. Вик си спомняше, че бе рисувала точно това — бе като в транс от музиката на „Блек Кийс“. Не си спомняше обаче да е рисувала въоръжени с ножица деца, криещи са зад ъглите и в тъмните алеи. Не си спомняше и да е рисувала малката Бони ослепена, залитаща, покрила очите си с длани. Помисли си: „Ножица за скитника“.
— Няма начин — отвърна Вик. — Никой не е виждал тези рисунки.
Хътър прокара пръст по ръба на купчината и каза:
— Стори ми се малко странно, че рисуваш коледни сцени по това време на годината. — Позамисли се. — Има ли вероятност работата ти да е свързана по някакъв начин с…
— С решението на Чарли Манкс да ми отмъсти, задето го пратих в затвора? — попита Вик. — Не мисля. Нещата са пределно ясни. Аз го прекарах и сега той иска да ми го върне тъпкано. Ако сме приключили, ще отида да полегна малко.
— Да. Сигурно си уморена. А и нищо чудно, като си починеш, да се сетиш за друго.
Тонът ѝ бе съвсем спокоен, но Вик усети намека. Агентката очевидно смяташе, че Вик крие нещо.
Вик не можеше да познае къщата. На кушетките в дневната бяха подпрени бели магнитни табла. На едно имаше карта на североизточната част на страната, на друго — написан с червен маркер график. Върху всички хоризонтални повърхности лежаха папки с разпечатки. Експертите на Хътър бяха насядали един до друг като студенти, захласнати по компютърна игра.
Единият говореше в слушалка с блутут, а другите щракаха по клавиатурите на лаптопите си. Никой от тях не я погледна. Тя нямаше значение.
Лу бе в спалнята, на люлеещия се стол в ъгъла. Тя затвори вратата зад себе си и се плъзна към него. Завесите бяха спуснати, в стаята бе сумрачно и задушно.
По ризата му имаше черни петна. Миришеше на мотоциклет и гараж — одеколон, който не бе неприятен. Върху гърдите му бе лепнат лист кафява хартия. Облото му месесто лице сивееше на оскъдната светлина и с този надпис отпред Лу предизвикваше асоциация със старите снимки на мъртви гангстери: „Така постъпваме ние с престъпниците“.
Вик го погледна, първо притеснено, после разтревожено. Тъкмо се пресягаше към пухкавата му предмишница, за да потърси пулс — опасяваше се, че няма да намери — когато той си пое въздух и едната му ноздра изсвири. Той просто спеше. Беше легнал да спи, без дори да си свали обувките.
Отдръпна ръката си. Никога не го бе виждала толкова изморен и с толкова болнав вид. В брадата му имаше бели косми. Не бе в реда на нещата Лу, който обичаше комикси, сина си, цици, бира и партита, да остарява.
Тя присви очи към бележката, на която пишеше:
Моторът все още не е наред. Нуждае се от части, за поръчването на които ще отидат седмици. Събуди ме, ако искаш да поговорим по въпроса.