Шестте думи „моторът все още не е наред“ звучаха почти толкова ужасно, колкото би звучало: „Уейн е намерен мъртъв“. Имаше чувството, че двете изречения са опасно близки по смисъл.
Не за пръв път ѝ се приискваше той да не я бе качил на мотора си в онзи ден, приискваше ѝ се да се бе изпързаляла по тръбата за прането и да бе умряла от задушаване. Така щеше да си спести мъките от сегашния жалък живот. Така нямаше да загуби Уейн, защото Уейн изобщо нямаше да се роди. Задушаването с отровен дим бе къде-къде по-добра съдба от сегашното мъчително раздиране отвътре. Тя бе чаршаф, който се късаше и който съвсем скоро щеше да стане на парцали.
Седна на ръба на леглото и впери празен поглед в мрака. Видя рисунките си, тези, които Табита Хътър ѝ бе показала. Не можеше да си представи, че човек, разгледал тези творби, ще я „заподозре“ в невинност. Всичките тези издавени деца, преспите сняг, захарните бастунчета, потресаващата безнадеждност. Скоро щяха да я опандизят и тогава нямаше да може да направи нищо за Уейн. Те щяха да я вкарат в затвора и тя нямаше да може да ги вини за абсолютно нищо. Бе проява на слабост от страна на Табита Хътър, че все още нямаше белезници на ръцете.
Тежестта на тялото ѝ огъна матрака. Лу бе захвърлил парите си и мобилния си телефон в средата на завивката и сега те се плъзнаха към нея, опирайки се в бедрото ѝ. Щеше ѝ се да има на кого да се обади, щеше ѝ се някой да ѝ каже какво да прави и да я успокои. После ѝ щукна, че такъв човек съществува.
Взе телефона на Лу, шмугна се в банята и затвори вратата. Имаше още една врата, тя водеше към спалнята на Уейн. Посегна да я затвори, но се разколеба.
Той беше там. Уейн беше там, в стаята си, под леглото, извърнал бледото си уплашено лице към нея. Вик имаше чувството, че магаре я е ритнало в гърдите. Сърцето ѝ подрипваше неритмично под гръдната кост. Погледна отново, но видя само плюшена маймуна, полегнала на една страна. Лъскавите кафяви очи на играчката гледаха отчаяно. Затвори вратата към неговата стая, после опря чело в касата и зачака дишането ѝ да се нормализира.
Както бе с притворени очи, видя телефонния номер на Маги: 888, след това рождения ден на Вик и буквите FUFU. Маги вероятно бе платила немалка сума за този номер с идеята… Вик да може да го запомни лесно. Тя може би знаеше, че на Вик ще ѝ потрябва този номер. Тя може би знаеше, че при втората им среща Вик ще реагира враждебно. Имаше много „може би“, но Вик я бе грижа само за едно от тях — синът ѝ може би бе жив.
Телефонът звъня дълго и Вик си помисли, че ако се включи гласовата поща, няма да успее да остави съобщение, няма да успее дори да издаде звук през стегнатото си гърло. След четвъртото позвъняване, когато Вик си помисли, че връзка няма да се осъществи, Маги вдигна.
— В-в-вик — каза Маги, преди Вик да успее да обели дума. На телефона на Маги вероятно се бе изписало „Кар-карма“ — фирмата на Лу, така че тя нямаше как да знае, че се обажда Вик, но въпреки това знаеше. — Исках да ти се обадя в-в-в-веднага щом научих, но реших, че идеята не е добра. Как си? По н-н-новините казаха, че си била нападната.
— Това няма значение. Искам да знам дали Уейн е добре. Предполагам, че ти можеш да разбереш.
— Вече разбрах. Нищо му няма.
Краката на Вик се разтрепериха и тя се подпря на шкафа, за да не загуби равновесие.
— Вик? В-в-вик?
Не можеше да отговори веднага. С върховни усилия спря напиращите сълзи.
— Да — каза накрая Вик. — Чувам те. С колко време разполагам? С колко време разполага Уейн?
— Нямам п-п-представа. Не знам. Какво каза на п-п-полицията?
— Каквото трябваше. Не съм споменавала за теб. Постарах се всичко да изглежда правдоподобно, но те едва ли ще се вържат.
— Вик. М-м-м-моля те. Искам да помогна. Кажи ми как мога да помогна.
— Вече ми помогна — отвърна Вик и затвори.
„Не е мъртъв. Все още има време.“ Мисълта се въртеше натрапчиво в главата ѝ: „Не е мъртъв, не е мъртъв, не е мъртъв“.
Искаше да събуди Лу и да му заяви, че на всяка цена трябва да ремонтира мотора, но той едва ли бе спал повече от няколко часа, а и лицето му бе толкова бледо… Глождеше я мисълта, че той не бе съвсем искрен относно припадъка на летище „Логан“.
Може би тя трябваше да хвърли едно око на мотора. Съмняваше се, че нещата са чак толкова зле, колкото казваше Лу. Вчера машината си работеше нормално.
Вик излезе от банята и метна телефона на леглото. Той се плъзна по завивката и изтрака при падането си на пода. Лу мръдна рамене, но не се събуди. Вик го гледаше, притаила дъх.
Отвори вратата на спалнята и подскочи от изненада. Табита Хътър стоеше отпред. Бе вдигнала ръката си, канейки се да почука.